Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Внезапно Мерлин се протегна към Нимю, изненада я и този път успя да изтръгне меча от ръцете й.
— Не трябва да се изчерпва вълшебството — измърмори той, плъзгайки меча непохватно в ножницата. — Нима Артур нямаше нищо против да даде меча?
— Че защо да има, лорд?
— Защото Артур е опасно скептичен — каза Мерлин и се наведе да пъхне Екскалибур в предверието на храма. — Той смята, че ще можем да се справим без Боговете.
— Жалко тогава — казах аз саркастично, — че никога не е виждал как Сребърната Олуен сияе в тъмното.
Нимю изсъска срещу мен. Мерлин помълча, бавно се обърна и мрачно ме погледна.
— И защо да е жалко, Дерфел? — попита той със застрашителен тон.
— Защото ако я беше видял, лорд, сигурно щеше да повярва в Боговете, нали? Докато, разбира се, не открие вашите миди.
— А това било — каза Мерлин. — Разпитвал си наоколо, а? Пъхал си дебелия си сакски нос, където не трябва и си открил моите пидоки.
— Пидоки?
— Мидите, глупако, наричат се пидоки. Поне така им вика простолюдието.
— И те сияят? — попитах аз.
— Соковете им наистина имат такава способност — призна Мерлин безгрижно. Видях, че откритието ми го подразни, но той правеше всичко възможно да скри раздразнението си. — Плиний споменава това явление, но после споменава толкова много неща, че човек се чуди на какво да вярва. Повечето от представите му са явни глупости, разбира се. Всички тия тъпотии за друиди, които режели имел на шестия ден от новата луна! Това никога не бих го направил! На петия ден, да, понякога и на седмия, но на шестия? Никога! Освен това той препоръчва, доколкото си спомням, при главоболие да се увие главата с женска препаска за гърди, ама това лечение не действа. И как би могло? Магията е в гърдите, не в препаската, значи съвсем ясно е, че е далеч по-добре да заровиш болната глава в самите гърди. Виж това лечение винаги действа, няма пропуск. Ти чел ли си Плиний, Дерфел?
— Не, лорд.
— Така е, не съм те учил латински. Как съм пропуснал? Та, той наистина пише за пидоките и отбелязва, че ръцете и устата на тия, които ги ядат след това сияят. Признавам, че това ме заинтригува. Всеки би проявил любопитство. Нямах особено желание да проучвам това явление по-задълбочено, защото бях загубил напразно много време с по-правдоподобни твърдения на Плиний, но това се оказа вярно. Помниш ли Кадуг? Лодкарят, който ни спаси от Инис Трийбс? Той ми намира сега тези миди. Те живеят в дупки в скалите, това им е неудобното, но аз плащам добре на Кадуг и той прилежно ги измъква от скривалищата им като истински ловец на миди. Изглеждаш разочарован, Дерфел?
— Аз мислех, лорд — започнах аз, ала се запънах, защото знаех, че ще ми се надсмее.
— О! Ти мислеше, че момичето е дошло от небето! — довърши вместо мен Мерлин и зацвили подигравателно. — Чу ли това, Нимю? Нашият велик воин, Дерфел Кадарн, повярвал, че нашата малка Олуен е чудно видение — каза Мерлин, наблягайки на последните думи с многозначителен тон.
— Така и трябваше — каза сухо Нимю.
— Всъщност да, като се замисля — съгласи се Мерлин. — Добър номер, нали Дерфел?
— Да, но номер, лорд — казах аз неспособен да скрия разочарованието си. Мерлин въздъхна.
— Много си глупав, Дерфел, отчайващо глупав. Наличието на трикове не означава непременно, че не съществува вълшебство, просто Боговете невинаги ни даряват с вълшебства. Нищо ли не разбираш? — изведнъж ядосано запита той.
— Знам само, че бях измамен, лорд.
— Измамен! Измамен! Не бъди толкова патетичен. Ти си по-лош от Гауейн! Теб може да те измами друид на втория ден от обучението си! Нашата работа не е да задоволяваме инфантилното ти любопитство, а да вършим делата на Боговете, а тия Богове, са далеч от нас, Дерфел. Отишли са далеч от нас! Те изчезват, стопяват си в тъмнината, слизайки в бездната на Анун. Трябва да ги призовем, а за да ги призова имах нужда от работници, а за да привлека работници, трябваше да предложа някаква надежда. Мислиш ли, че двамата с Нимю бихме могли сами да издигнем всички тези огньове? Имахме нужда от хора! И като наплескахме едно момиче със сока на онези миди, ние ги привлякохме, а ти какво? Само знаеш да блееш, че си измамен. Кой го е грижа какво мислиш ти? Защо не идеш да изядеш една мида? Може би това ще те просветли. — Мерлин ритна дръжката на Екскалибур, която все още стърчеше от вратата на храма. — Предполагам, че оня глупак Гауейн ти е показал всичко, нали?
— Показа ми огнените кръгове, лорд.
— И сега ти искаш да разбереш за какво са, предполагам?
— Да, лорд.
— Всеки средноинтелигентен човек би се досетил сам — каза Мерлин важно. — Боговете са далече, това е очевидно, иначе нямаше да ни зарежат така, но преди много години те ни дали средства, с които да ги повикаме: Съкровищата. Сега Боговете са слезли толкова дълбоко в бездната на Анун, че само Съкровищата не са достатъчни, за да ни чуят. Така че ние трябва да привлечем вниманието на Боговете и как да го направим? Просто! Пращаме сигнал в бездната и този сигнал е една огромна огнена плетеница, в която поставяме Съкровищата, трябва да направим и едно-две други неща, които не са всъщност кой знае колко съществени, и после ще мога да умра спокойно без да ми се налага да обяснявам най-елементарни неща на разни смешно лековерни малоумници. Не! — каза той преди още да съм си отворил устата, какво остава да съм го попитал. — Не можеш да останеш тук в навечерието на Самейн. Искам само онези, на които мога да се доверя. И ако дойдеш тук още веднъж ще наредя на стражата да използва корема ти за мишена на копията си.