Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Какво правите тук? — попитах я аз.
— Господарят Мерлин ни помоли да дойдем — гордо заяви Сиуилог. — Той харесва малкия Мардок, наистина. Глези го! Все го храни, наистина, и ти ще станеш шишко, да, да, ще станеш като прасе! — тя отново погъделичка момчето и то със смях се задърпа и накрая успя да се отскубне. Не избяга надалеч, а застана на няколко крачки и ме заоглежда, лапнал палеца си.
— Мерлин те помоли да дойдеш, така ли? — попитах аз.
— Трябваше му готвачка, господарю, така каза, а пък аз, смея да кажа, съм толкова добра готвачка, колкото всяка жена, а пък при парите дето ми предложи, с една дума, Идфаел каза, че трябва да дойда. Не че господаря Мерлин яде кой знай какво. Той обича сирене, а то няма какво да му се готви нали така?
— А яде ли миди?в
— Обича стриди, но от тях нямаме много. Не, обикновено яде сирене. Сирене и яйца. Той не е като теб, господарю, ти много обичаше месо, помня аз!
— И сега обичам — казах аз.
— Хубаво време беше онова — въздъхна Сиуилог. — Малкият Мардок е точно колкото вашата Даян. Често си мислех, че двамата щяха добре да си играят заедно. Как е тя?
— Тя е мъртва, Сиуилог.
Лицето й посърна.
— О, не, господарю, кажи, че това не е истина.
— Убиха я хората на Ланселот.
Тя плю в тревата.
— Зли хора са те всичките. Много ми е мъчно, господарю.
— Но тя е щастлива в Отвъдния свят — уверих я аз, — и някои ден всички ще отидем при нея.
— Така е, господарю, така е. А другите?
— Моруена и Серен са добре.
— Това да се чува, господарю — усмихна се тя. — Ще останеш ли за Призоваването?
— Призоваването ли? — прозвуча ми странно. За първи път чувах да наричат това събитие така. — Не — отговорих аз, — не съм поканен. Май ще го гледам от Дурновария.
— Струва си да се види — каза тя. После се усмихна и ми благодари, че съм разговарял с нея, след което на шега подгони Мардок, а той побягна от нея, цвърчейки от удоволствие. Аз отново се отпуснах на пейката. Беше ми приятно, че я срещнах пак. После се замислих какви игри играеше Мерлин. Защо му трябваше Сиуилог? И защо му е било да наема готвачка, след като никога преди това не е имал такава слугиня?
Внезапно някаква суматоха отвъд укрепленията ме изтръгна от размишленията и пръсна заигралите се деца. Изправих се, точно когато се появиха двама мъже, които дърпаха някакво въже. Миг по-късно се появи и Гауейн, а после видях, че на другия край на въжето е вързан огромен черен жребец. Конят се опитваше да се освободи и почти завлече двамата мъже обратно до насипа, но те го хванаха за оглавника и задърпаха ужасеното животно напред. Тогава конят внезапно хукна надолу по стръмната вътрешна стена и повлече двамата мъже след себе си. Гауейн викна след тях да внимават, и къде пързаляйки се, къде тичайки и той последва огромното животно. Появи се и Мерлин, очевидно безразличен към малката драма, а след него и Нимю. Стояха и гледаха как конят най-сетне бе отведен в едно от източните помещения, после слязоха до храма.
— А, Дерфел! — поздрави ме той безгрижно. — Изглеждаш много мрачен. Да не те боли зъб?
— Донесох ви Екскалибур — казах неприветливо.
— Това мога да видя и сам. Не съм сляп, знаеш. Малко глух понякога, и пикочният ми мехур е малко слаб, но какво може да се очаква на възраст като моята?
Мерлин взе Екскалибур от мен, измъкна донякъде меча от ножницата и целуна стоманата.
— Мечът на Ридерч — каза той със страхопочитание и за миг на лицето му се изписа странно изражение на екстаз, после той рязко върна острието в ножницата и остави Нимю да го вземе. — Значи ти ходи при баща си — погледна ме Мерлин. — Хареса ли го?
— Да, лорд.
— Винаги си бил прекалено емоционален, Дерфел — отсъди Мерлин и хвърли поглед към Нимю, която бе извадила Екскалибур и държеше голото му острие право срещу слабото си тяло. По някаква причина това разтревожи Мерлин и той дръпна ножницата от ръцете й, после се опита да й вземе и меча. Но тя не искаше да го пусне и след кратка борба с нея Мерлин се отказа.
— Чух, че си подарил живота на Лиофа? — каза той, обръщайки се пак към мен. — Направил си грешка. Много опасен звяр е тоя Лиофа.
— Откъде знаете, че съм му пощадил живота?
Мерлин ме погледна с укор.
— Може да съм бил бухал, кацнал на покривните греди в замъка на Аел, Дерфел, или пък мишка, скрила се сред тръстиковите рогозки на пода?