Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Върнах се в първата стая. Тук миризмата на море бе по-силна. Дръпнах капаците на няколко кутии, отвих платнените покривала на кошниците и реших, че съм намерил източника на морския дъх, когато открих две кошници, пълни със сол, натежала и овлажняла от есенния въздух, но морското ухание не идваше от солта, а от трета кошница, която бе натъпкана с мокри водорасли. Докоснах водораслите и облизах пръста си, беше солен. До кошницата имаше голямо запушено глинено гърне и когато го отворих, установих, че е пълно с морска вода, вероятно с нея мокреха водораслите. Бръкнах в кошницата с водораслите и открих един пласт миди между тях. Мидите имаха издължени, тесни и елегантни черупки, малко по-големи от ония, които познавах, и не бяха черни, а сивобели. Вдигнах една, помирисах я и предположих, че това просто е някакъв деликатес, който Мерлин обича да си хапва. Мидата изглежда не обичаше да я пипат, защото разтвори черупката си и ме изпръска с някаква течност. Върнах я обратно в кошницата и покрих живите миди с пласт водорасли. Тъкмо се обръщах към външната врата с намерението да изчакам Мерлин отвън, когато забелязах ръката си. Вторачих се в нея, но реших, че сигурно не виждам добре. Не можех да бъда сигурен при слабата светлина, която идваше откъм външната врата, затова отново се пъхнах във вътрешната стая, където големия Свещен съд чакаше край олтара и там, в най-тъмната част на храма на Митра, аз вдигнах дясната си ръка към очите.
И видях, че тя сияе.
Зяпнах. Не исках да вярвам на очите си, но ръката ми наистина сияеше. Не светеше, не беше някаква вътрешна светлина, но със сигурност нещо сияеше в дланта ми. Прокарах пръст през мокрото петно, където ме бе изпръскала мидата и върху светещата повърхност остана тъмна следа. Значи Сребърната Олуен не беше нимфа, не беше пратеник на Боговете, а обикновено момиче, наплескано със сок от миди. Магията не беше на Боговете, а на Мерлин и сякаш всичките ми надежди умряха в онази тъмна стая.
Избърсах ръката си в наметалото и излязох на дневна светлина. Седнах на пейката край вратата на храма и се зазяпах към вътрешната укрепителна стена, където няколко малки дечица се мятаха и се пързаляха по тревата в шумна игра. Отчаянието, което ме преследваше по време на пътуването ми до Лоегир, отново ме обзе. Толкова ми се искаше да вярвам в Боговете, а така се раздирах от съмнения. Какво като момичето е човешко същество, питах сам себе си, и какво от това, че нейното нечовешко сияние е номер на Мерлин? Съкровищата са си Съкровища. Но преди, щом се усъмнях в Съкровищата и в тяхната ефикасност, споменът за сияещото голо момиче винаги ми вдъхваше нова увереност. А сега се оказа, че тя май не е вестител на Боговете, а само една от илюзиите на Мерлин.
— Господарю? — един женски глас се опитваше да ме изтръгне от мислите ми. — Господарю?
Вдигнах очи и видях пълничка тъмнокоса млада жена притеснено да ми се усмихва. Беше облечена в проста дълга дреха, покрита с наметало, късите й къдрави коси бяха стегнати с панделка, а за ръката й се държеше малко червенокосо момче.
— Не ме ли помните, господарю? — попита тя разочаровано. И тогава името й изплува в паметта ми.
— Сиуилог — казах аз. Навремето тя беше слугиня в Линдинис и Мордред я прелъсти. Изправих се. — Как си ти?
— Добре, доколкото може, господарю — отвърна тя доволна, че я помня. — А това е Мардок. Прилича на баща си, нали?
Погледнах момчето. Сигурно беше на шест-седем години — як, кръглолик с твърда стърчаща коса, точно като баща си, Мордред.
— Но само отвънка, иначе не е кат баща си — добави Сиуилог. — Той е добро момче, добър е като злато, господарю. Никога не ми създава тревоги, наистина, нали скъпото ми? — наведе се тя към Мардок и го целуна. Момчето се притесни от тази проява на обич, но все пак се захили.
— Как е господарката Сийнуин? — попита Сиуилог.
— Много добре. Ще се радва, че съм те видял.
— Винаги беше добра с мен. Трябваше да дода в новия ви дом, господарю, но срещнах един човек. Омъжена съм вече.
— За кого?
— За Идфаел син на Мерик, господарю. Той сега служи на лорд Ланвал.
Ланвал командваше охраната, която пазеше Мордред в позлатения му затвор.
— Мислехме, че си ни напуснала, защото си получила пари от Мордред — признах аз на Сиуилог.
— Той? Да ми даде пари? — засмя се Сиуилог. — По-скоро ще видя звезди да падат от небето, господарю. Голяма глупачка бях тогава — призна ми весело Сиуилог. — Разбира се, тогава не знаех що за мъж е Мордред, пък и той още не беше истински мъж, поне в ония дни, и сигурно ми се е завъртяла главата от това, че е крал, ама да не би да съм първата дето си губи ума от такива работи? Няма и да съм последната. Но се оказа, че е за добро. Моят Идфаел е добър човек, и няма нищо против малкият Мардок да кука в неговото гнездо. Защото ти си точно това, нали сладкото ми, една кукувичка — и Сиуилог отново се наведе към сина си и го прегърна. Мардок се заизвива в ръцете й и избухна в смях, когато тя го погъделичка.