Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Това не ме учудва. До съвсем неотдавна бяхте напреднали доста по пътя си към другия. Гласът ви е слаб.
— Аз самият почвам да усещам слабост.
— Защо тогава, по дяволите, не отидете да вечеряте? Самият аз вечерях, докато онези умници решаваха към кой свят следва да принадлежите — към този или към някой друг. Разрешете ми да ви покажа най-близката кръчма, в която може да се вечеря добре.
И той го хвана под ръка и го поведе по Лудгейт Стрийт, по Флийт Стрийт и след като минаха някакъв безистен, го въведе в една кръчма. Тук ги настаниха в малка стая, където хубавата здрава храна и доброто вино скоро започнаха да възвръщат силите на Чарлс Дарней, а Картън седеше срещу него на масата пред отделната си бутилка порт, напълно обзет от полуарогантното си държане.
— Сега чувствувате ли, че отново принадлежите към нашия земен порядък, мистър Дарней?
— Посъвзех се достатъчно, за да мога да почувствувам това, но съм ужасно объркан по отношение на време и място.
— Сигурно чувствувате огромно удовлетворение!
Той изрече тези думи с горчивина и отново напълни чашата си; а тя бе голяма.
— Що се отнася до мен, най-голямото ми желание е да забравя, че принадлежа към него. Той не може да ми даде нищо хубаво — освен това вино, — нито пък аз на него. Така че в това отношение ние с вас не си приличаме много. Всъщност почвам да мисля, че изобщо не си приличаме в никакво отношение.
Объркан от преживяванията си през деня и с чувство, че този двойник с грубо държане и цялата тази вечер е някакъв сън, Чарлс Дарней не знаеше какво да отговори и най-после реши изобщо да не отговаря.
— Сега, след като вече привършихте вечерята си — каза след малко Картън, — защо не вдигнете наздравици, мистър Дарней, защо не предложите да пием за някого?
— Каква наздравица? За кого?
— Ами името е на върха на езика ви. Би трябвало да е там, обезателно трябва да е, кълна се, че е!
— Тогава за мис Манет!
— За мис Манет тогава!
Картън не свали поглед от събеседника си, докато пиеше наздравицата, а след това хвърли чашата през рамото си към стената, където тя се разби на парченца. После позвъни и поиска друга.
— Приятно е да подаваш ръка в тъмното на такова красиво момиче, за да му помогнеш да се качи във файтона, мистър Дарней! — каза той, като напълни новия си стакан.
Отговорът беше леко намръщване и едно лаконично: „Да.“
— Хубаво е да те съжалява и плаче за теб такова красиво момиче! Какво чувствува човек? Струва ли си да те съдят и животът ти да е в опасност, за да бъдеш обект на такова съчувствие и състрадание, мистър Дарней?
Дарней пак не отговори нито дума.
— Тя страшно се зарадва на думите ви, когато й ги предадох. Не показа, че се радва, но аз така предполагам.
Това напомни на Дарней, и то тъкмо навреме, че този неприятен събеседник по своя собствена воля му беше помогнал в тежкото му положение през деня. Той обърна разговора в тази посока и му благодари.
— Нито са ми нужни, нито заслужавам благодарности — беше небрежният му отговор. — Първо на първо, нищо не съм направил и, второ на второ, не зная защо го направих. Господин Дарней, разрешете да ви задам едни въпрос.
— С удоволствие, една малка отплата за услугите ви.
— Смятате ли, че особено ми харесвате?
— Мистър Картън — отвърна другият странно смутен, — аз наистина не съм си задавал този въпрос.
— Тогава задайте си го сега.
— Постъпихте, като че ли ви харесвам, но не мисля, че е тъй.
— И аз не мисля, че е тъй — каза Картън. — Почвам да се възхищавам от проницателността ви.
— Все пак — рече Дарней, като стана, за да позвъни — това няма да попречи, надявам се, да поискам сметката, след което ще се разделим без лоши чувства.
— Съвсем не — отвърна Картън.
Дарней позвъни.
— Цялата сметка ли ще платите? — запита Картън и след като получи утвърдителен отговор, поръча: — Келнер, тогава ми донеси още една пинта от същото вино и ела да ме събудиш в десет часа.
След като плати сметката, Чарлс Дарней стана и му пожела лека нощ. Без да отвърне на пожеланието, Картън също се изправи малко заплашително или предизвикателно и каза:
— Една последна дума, мистър Дарней: мислите ли, че съм пиян?
— Мисля, че сте пили, мистър Картън.
— Мислите? Вие знаете, че съм пил.
— Да, щом настоявате да го кажа, знам.
— Тогава трябва и да знаете защо. Аз съм един разочарован роб за черна работа, господине. Не обичам никого на този свят и никой не ме обича.
— Това е много жалко. Можели сте да използвате способностите си много по-добре.
— Може би да, мистър Дарней, а може би и не. Но не се възхищавайте толкова от трезвото си лице — не знаете какво може да ви се случи един ден. Лека нощ!