Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
В Лондон не можеше да се намери по-чудновато кътче от ъгъла, на който живееше докторът. През него не минаваше път и предните прозорци на жилището гледаха към една приятна част от улицата, където цареше уютна усамотеност. По онова време на север от Оксфорд роуд нямаше много сгради и из ливадите, които днес вече ги няма, растяха горски дървета, цъфтяха диви цветя и глогини. Ветровете от полето вееха из Сохо свободно и буйно, вместо да затихват в енорията като линеещи просяци, дошли отдругаде, на които отказват храна и нощуване; съвсем недалеч имаше и много хубави южни дворове, в които зрееха праскови, когато им идваше времето.
През ранната част на деня лятната светлина ярко озаряваше този ъгъл, но когато над улицата легнеше зной, ъгълът оставаше в сянка, но не така дълбока, че в нея да не прозира злак. Беше хладно кътче, строго, но приветливо, с отекващо ехо, същински пристан, в който човек да се приюти от бурните градски улици.
В такова пристанище трябва непременно да има и някое спокойно корабче и — наистина имаше. Докторът заемаше два етажа от една голяма тиха къща, в която се упражняваха няколко различни занаята, свързани с много малко шум денем, а нощем тишината бе пълна. В двора зад къщата, където един чинар бе разлистил зелените си клони, имаше постройка, в която се изработваха църковни органи; също така един загадъчен великан ковеше злато и сребро. Фирмата му представляваше златна ръка, издадена от стената на преддверието — сякаш с чукането си бе превърнал сам себе си в скъпоценен метал и заплашваше със същото всички посетители. Нито работещите тези занаяти, нито самотният наемател, за когото казваха, че живеел на горния етаж, нито невзрачният собственик на сарашко магазинче долу се чуваха или виждаха много. От време на време някой сбъркал пътя работник минаваше през антрето, надявайки палтото си, или някой непознат се случваше да надникне, друг път през двора се донасяше далечен звън на метал или звукът на удар с чук на златния великан. Тези неща обаче бяха само изключения, доказващи правилото, че от неделя сутрин до събота през нощта цялото място принадлежеше на ехото и на врабчетата от чинара в задния двор.
Доктор Манет приемаше пациенти, привлечени от някогашната му репутация, която разнасяните шепнешком слухове за неговата история бяха съживили. Научните му познания, както и вниманието и вещината, с които провеждаше оригинални опити, също му осигуряваха известна клиентела и той печелеше достатъчно.
Мистър Лори знаеше и виждаше тези неща и мислеше именно за тях, когато дръпна звънеца на спокойната ъглова къща през този хубав неделен следобед,
— У дома ли си е доктор Манет?
Очаквали го.
— Мис Луси у дома ли си е?
Очаквали я.
— А мис Прос?
Може би била в къщи, но прислужничката положително не можела до такава степен да предугажда намеренията па мис Прос, че да се ангажира с отрицателен отговор.
— Тъй като самият аз съм в къщата, ще се кача горе — каза мистър Лори.
Въпреки че дъщерята на доктора дълго време изобщо не бе познавала родната си страна, тя сякаш по рождение бе получила от нея онази способност да прави много с малко средства, което е от най-полезните и най-приятни черти на французойката. Макар и обикновена, мебелировката изпъкваше с толкова много малки украшения, чиято единствена стойност беше във вкуса и въображението, с които бяха подбрани, че общият ефект беше прекрасен. Подредбата на всички предмети в стаите, от най-големите до най-малките, съчетанието на цветовете, изисканото разнообразие и контрасти, постигнати чрез внимание към най-дребни подробности от нежни ръце, ясен поглед и добър усет, бяха така приятни сами по себе си и същевременно така добре говореха за автора си, че докато мистър Лори стоеше и гледаше наоколо, сякаш самите столове и маси го питаха с типичното си изражение, което той вече добре познаваше, дали му харесва.
На всеки от етажите имаше по три стаи и вратите, които ги свързваха, бяха оставени отворени, за да влиза свободно въздух; мистър Лори с усмивка забеляза приликата, която откриваше навсякъде около себе си, докато минаваше от едно помещение в друго. Първата стая беше най-хубава и тук бяха Лусините птички, цветя, книги, писалищна и работна маса и кутия с водни бои. Втората беше приемният кабинет на доктора, който служеше също и за столова, а третата, където шумолящият чинар на двора хвърляше подвижна пъстра сянка, беше спалнята на доктора; тук в един ъгъл стояха неизползуваното му обущарско столче и инструменти, също както на петия етаж в онази ужасна къща до кръчмата в парижкото предградие Сен Антоан.