Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
— Как съм постигнал това, което съм постигнал? — каза Страйвър. — Как си върша нещата?
— Отчасти като ми плащаш, за да ти помагам. Но не си струва да говориш на мен или на въздуха за тези неща; каквото решиш да постигнеш, ти го постигаш. Ти винаги си бил в челната редица, а аз съм бил винаги отзад.
— Но аз трябваше да си пробия път до първата редица, нали? Не съм се родил там.
— Не съм присъствувал на тази церемония, но моето мнение е, че там си роден — каза Картън.
Той отново се разсмя, а после и двамата се разсмяха.
— И преди Шрусбъри, и в Шрусбъри, и след Шрусбъри ти си се движел към своята редица, а аз към моята. Дори когато живеехме заедно в студентския квартал в Париж и кълвяхме френски и френско право и други френски трохи, от които не видяхме кой знае каква полза, ти винаги знаеше към какво се стремиш, а аз не се стремях към нищо.
— И кой е виновен за това?
— Честна дума, не знам дали не си ти виновният. Ти винаги така напористо се тикаше и буташе, и натискаше, че ми отнемаше всички възможности и на мен ми оставаше само да ръждясвам в бездействие. Не е весело обаче да говориш за миналото си, когато се съмва. Дай някоя друга тема, преди да си тръгна.
— Добре тогава! Пий с мен тогава наздравица за хубавата свидетелка — каза Страйвър, като вдигна чашата си. — Тази тема по-приятна ли ти е?
Очевидно не, защото той пак изпадна в мрачност.
— Хубава свидетелка — промърмори той, като се вгледа в чашата си. — До гуша ми дойде и днес, и през деня, и тази нощ от свидетели; кого наричаш хубава свидетелка?
— Дъщерята на онзи чудак доктора, мис Манет.
— Че тя хубава ли е?
— Нима не е?
— Не.
— Хей, човече, ами че тя събра възхищението на всички в залата.
— Плюя аз на възхищението на всички в залата! Кой казва, че мнението на Олд Бейли може да бъде мерило за красота? Тя е една златокоса кукла!
— Знаеш ли, Сидни — каза мистър Страйвър, като го гледаше с остър поглед и бавно прекара ръка през червендалестото си лице, — знаеш ли, стори ми се, че ти съчувствуваше на златокосата кукла и веднага видя какво става с нея.
— Веднага съм видял какво ставало с нея! Ако някое момиче, кукла или не, припадне на един или два ярда от носа на човек, той може да види какво става и без увеличително стъкло, нали? Пия с теб за нея, но не съм съгласен, че е красива. А сега повече няма да пия; отивам да си легна.
Когато домакинът му със свещ в ръка го изпращаше по стълбището, денят вече хладно надничаше през зацапаните прозорци. Навън въздухът бе студен и тъжен, по сивото небе бяха надвиснали ниски облаци, тъмната река едва се виждаше и всичко наоколо приличаше на безжизнена пустиня. Утринният вятър гонеше пред себе си венци от прашни вихрушки, като че ли пясъците на пустинята се бяха понесли някъде отдалеч и първите им вълни вече заливаха града.
Пълен с неизползвани способности и заобиколен отвсякъде с пустиня, този човек се спря за миг, докато минаваше по една тиха стръмна улица, и за миг зърна сред разстлалата се пред него пустош един мираж на почтени амбиции, себеотрицание и постоянство. В прекрасния град на това видение имаше просторни балкони, от които го гледаха любовта и изяществото, градини, отрупани със зрелите плодове на живота, а в далечината блестяха фонтани на Надеждата. Това трая само миг, после изчезна. Той се качи в стаята си в една от къщите, оградили като кладенец един каменист двор, хвърли се облечен в неоправеното си легло и обля възглавницата с напусто пролени сълзи.
Тъжно, тъжно изгря слънцето; много тъжни гледки огря то тази сутрин, но измежду тях нямаше по-тъжна от този човек с добри способности и добра душа, който не бе способен да ги насочва към желана цел, не бе способен да постигне собственото си щастие, чувствуваше у себе си пагубната болест и я оставяше да го разяжда.
ГЛАВА VI
СТОТИЦИ ХОРА
Тихата квартира на доктор Манет се намираше на един от ъглите на тиха улица близо до площад Сохо. В следобеда на един хубав неделен ден, когато вълните на изминалите четири месеца бяха залели и отнесли далеч в морето процеса за държавна измяна, както и интереса и спомена за него, мистър Джарвис Лори вървеше по слънчевите улици на Кларкънуел, където живееше, на път към доктора, с когото щеше да вечеря. Мистър Лори бе станал приятел на доктора и тихата ъглова къща беше слънчевата страна от живота му.
Три привички караха мистър Лори да върви към Сохо в този хубав ранен неделен следобед. Първо, защото в хубави неделни дни той често излизаше да се разходи с доктора и Луси преди вечеря; второ, понеже бе свикнал да бъде с тях в неделни дни при лошо време като домашен приятел и разговаряше, четеше, гледаше през прозореца и изобщо прекарваше там деня си; трето, защото имаше да разрешава в ума си някои собствени сложни въпроси и знаеше, че атмосферата в дома на доктора благоприятствува за това.