![Гората [The Woods-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Гората [The Woods-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гората [The Woods-bg]». Краткое содержание книги:
Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застрелян и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.
Мълча, но наистина бях усетил.
— Исках да разбереш какво й е било на майка ти — продължава той. — Та да проумееш и останалото.
— Саш?
Той мълчи. Продължава да гледа през прозореца.
— Знаеш ли къде е мама?
Огромният мъж мълчи дълго.
— Саш?
— Тогава знаех — отвръща най-накрая той. — Първия път.
Преглъщам мъчително.
— Къде отиде тя?
— Наташа се върна у дома.
— Не те разбирам.
— Избяга обратно в Русия.
— Защо?
— Не я вини, Павел.
— Не я виня за нищо. Искам да разбера защо.
— Човек може да избяга от родината си като тях. Мъчи се да промени всичко. Мрази властта, но не и народа си. Родината си остава родина. Завинаги.
Той се обръща към мен. Погледите ни се срещат.
— Затова ли избяга тя?
Той не проговаря.
— Това ли е нейният мотив? — почти крещя аз. Кръвта ми сякаш се сгъстява в жилите. — Родината си остава завинаги родина?
— Ти не ме слушаш.
— Напротив, Саш, много добре те чувам. Родината си е родина. Дрън-дрън. А не може ли семейството да си е семейство? Или пък съпругът си е съпруг. Или, което най-вече ме интересува — синът си остава син завинаги?
Той не отговаря.
— Какво да кажем за нас, Саш? За мене и татко?
— Не знам, какво да ти отговоря.
— Знаеш ли къде се намира сега?
— Не.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Но ти можеш да я откриеш, нали?
Той не кимва, но и не поклаща глава.
— Имаш си дете — казва той. — Имаш си кариера.
— Е, и?
— Всички тези неща са отдавна минали. Миналото принадлежи на мъртвите, Павел. Никой не иска да връща мъртвите към живот. Те трябва да се погребват, за да вървят живите по-нататък.
— Моята майка не е мъртва — казвам аз. — Или е?
— Нямам представа.
— Защо тогава говориш за мъртви? И още: защо само за мъртви си приказваме, като има нещо друго… — Не съм в състояние да се удържа и го изплювам: — Аз вече не съм убеден и в това, че сестра ми е мъртва.
Очаквам да видя смайване, изписано върху лицето му. Нищо подобно. Леко е изненадан.
— За тебе, да — казва той.
— Какво за мене да?
— За тебе — повтаря той — и двете следва да бъдат мъртви.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Отпъждам тези думи на чичо Саш от съзнанието си и се вмъквам обратно в тунела Линкълн. Трябва да съсредоточа цялото си внимание върху две неща и само върху тях: първо, да тикна зад решетките тия двама кучи синове, дето изнасилиха Шамик Джонсън, и второ, да разбера къде се е мотал Джил Перес през последните две десетилетия.
По втора точка: поглеждам адреса, който ми съобщи инспектор Йорк. Рая Сингх, приятелката-свидетел, работи в индийски ресторант, наречен „Хапни богато при бедния индиец“. Ненавиждам наименования-каламбури. Или пък ги обичам? Да опитаме с любов.
И така:
Виждам баща си на предната седалка. Приказките за КГБ не ме вълнуват кой знае колко. Особено след разговора с чичо Саш. Но ето го картончето отново пред погледа ми: ПЪРВАТА КИРЛИВА РИЗА.
Първата. Значи, ще има още. Мосю Дженрът, изглежда с финансовото участие на Маранц, не жали средства. Щом са се добрали до тия древни обвинения срещу баща ми, приказки отпреди четвърт век, значи са отчаяни и озверели.
Какво могат да открият?
Аз не съм лош човек. Но и не съм съвършен. Никой не е. Все ще се докопат до нещичко. Ще го раздухат извън всякакви предели и така биха могли сериозно да увредят интересите на благотворителния фонд, моята репутация, политическите ми планове. Но Шамик също има своите кирливи ризи и аз я накарах да ги изрови сама.
Имам ли право да изисквам по-малко от самия себе си?
Пристигам при ресторанта, паркирам и изключвам двигателя. Намирам се извън района на моята юрисдикция, но не мисля, че това ще има особено значение. Поглеждам през прозореца на колата, сещам се отново за ризата и звъня на Лорън Мюз. Когато чувам гласа й, аз си казвам името и продължавам:
— Може би съм изправен пред малък проблем.
— От какъв характер? — пита тя.
— Бащата на Дженрът ми е вдигнал мерника.
— В смисъл?
— Рови из миналото ми.
— Ще намери ли нещо?
— Почнеш ли да ровиш в нечие минало — казвам аз, — все ще изровиш нещо.
— Не и в моето — отвръща тя.
— Айде бе? А ония трупове в Рино?
— Нищо не можаха да докажат.
— Е, и? А съмнението?
— Майтап, бе Коуп. Приказка да става.
— Голяма си майтапчийка, Мюз. И все на място. Много професионално.