Гората [The Woods-bg]

— Да.

— И ето сега, твоя баща. Загубил е толкова много — кариерата си, репутацията, лекарските си права, а сега и тази история с родителите на жена му. Но изведнъж, напълно съсипан и смазан, той съзира отворена от властите врата. Възможност за ново начало.

— Живот в САЩ.

— Именно.

— Срещу което е трябвало само да шпионира?

Саш маха пренебрежително с ръка.

— Не разбираш ли? Това е голяма игра. Какво би могъл да научи човек като твоя баща? Дори да бе опитал — което той не направи. Какво би могъл да им съобщи?

— И той?

— За тях Наташа бе просто една жена. Властите не се интересуват от някакви си жени. В известна степен тя представляваше проблем. Както вече казах, в техните очи родителите й бяха радикали. Казваш, че си спомняш когато ги отведоха?

— Мисля, че да.

— Твоите баба и дядо бяха основали група за даване гласност на нарушенията в областта на човешките права. Бяха напреднали доста, когато ги предаде някакъв мръсник. Агентите се изтърсиха през нощта.

Той млъква.

— Е? — подканвам го аз.

— Не е лесно да се говори за онова, което им се случи.

Свивам рамене.

— Няма как да им навредиш повече.

Той не отговаря.

— Какво се случи, Саш?

— Изпратиха ги в трудов лагер. При ужасни условия. Те не бяха млади. Знаеш ли края?

— Те умират — казвам аз.

В този момент Саш се извръща от мен. Приближава прозореца. Там се открива великолепен изглед към Хъдзън. В пристанището се извисяват два огромни туристически кораба. Ако погледнеш наляво, ще видиш Статуята на свободата. Манхатън е толкова малък — дванайсет километра от единия край до другия, — но както е и при Саш, неизменно усещаш неговата притаена мощ.

— Саш?

Той проговаря отново с тих глас:

— Известно ли ти е как умряха те?

— Ти сам каза — условията в лагера са били ужасни. Дядо ми имаше слабо сърце.

Той продължава да стои извърнат от мен.

— Отказват му лечение. Лишават го дори от всекидневното хапче. За три месеца е свършен.

Изчаквам малко.

— Какво скриваш от мен, Саш?

— Знаеш ли какво се случи с баба ти?

— Знам онова, което ми е казвала мама.

— Какво е то?

— И бабушка се разболява. След загубата на съпруга й, нейното сърце също отказва. Това непрекъснато се случва при двойки с толкова дълъг семеен стаж. Умира единият и другият веднага го последва.

Той не казва нищо.

— Саш?

— В известен смисъл струва ми се, така и става.

— В известен смисъл?

Саш не отлепя поглед от онова, което е отвън.

— Твоята баба се самоуби.

Тялото ми застива. Започвам да клатя глава.

— Обеси се с чаршаф.

Оставам безмълвен и неподвижен. Мисля си за снимката на бабушка. В съзнанието ми изпъква нейната знаеща усмивка. Спомням си историите, които ми разправя мама. За нейния остър ум и още по-остър език. Самоубийство.

— Мама знаеше ли това? — питам аз.

— Да.

— Никога не ми го е казвала.

— Може би и аз не трябваше.

— А защо го направи?

— Искам да разбереш нещата. Майка ти бе красива жена. Любвеобилна и нежна. Баща ти я боготвореше. Но след като й отнеха родителите и всъщност ги убиха, тя се промени коренно. Ти го усети, нали? Онази нейна меланхолия… дори преди това със сестра ти…