Санаториумът на д-р Господов
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Санаториумът на д-р Господов». Краткое содержание книги:
Горе Акрабов се беше умирил и седеше кротко в стаята си в очакване на Немия.
Само Учителя по рисуване не беше в санаториума. След като го изхвърлиха от хола, той постоя малко в тази непоносима стая и пак се измъкна навън. Вървеше като пребито псе, плачеше на глас и се молеше да умре, по-скоро да умре. Всичко, което ставаше с него, беше необяснимо за самия него. Пък и състоянието, в което се намираше, изключваше всяко разсъждение.
— Аз съм много повече от тях, а те! Те! — възклицаваше той с цялата болезненост, която му носеше това усещане. Неможеше да им прости „тяхното“ приближаване към „неговата“ жена. И пак си представяше в безумен танц прекрасната отпусната глава на момичето и смирените, набожни и добродетелни лица на Педро, Доктора, Философа и Гърбавия.
Можеше да избяга от поройния дъжд или поне да се подслони. За две минути водата намокри дрехите му и започна да се стича по тялото. Дъждовните капки биеха яростно лицето му, заслепяваха го, той ги усещаше върху устните си, но продължаваше да върви безумен и отчаян. Струваше му се, че тук някъде наблизо ще бъде краят на нещастното му съществуване. Пороят заля ливадите под билото и превърна пътечките в буйни потоци. Ала Учителя вървеше безцелно нагоре-надолу, шляпаше във водата и калта, загуби обувките си и трябваше да продължи бос. Сега кой знае защо той си припомни ония две срещи с Доктора и с Философа, когато им беше поискал пари назаем.
„Защо са ти пари?“ — беше го попитал Философа.
„Искам да живея!“ — извика Учителя.
Тогава Философа се усмихна. Може би така би се усмихвал господ, като наблюдава как съществата, които е създал, отправят молитвени очи към него, убедени, че той ги вижда и слуша.
„Кому е нужно да живееш? — отвърна Философа. — И защо изобщо е нужно да живееш!“
Учителя бе побледнял. Много време след това той виждаше пред себе си тия сиви, безстрастни очи с тяхната ужасяваща усмивка, чуваше същите тия думи, поемаше ги, неспособен да се защити от неопровержимата им правда.
А Доктора просто повтори със смях отказа на Философа.
„Ще ми направиш ли тази услуга?“ — бе помолил Учителя.
„Единствената услуга, която мога да ти направя, е да не ти дам пари!“ — бе отговорил този болен Доктор.
„Знаеш ли какво значи това за мене!“ — Учителя трепереше от болка и унижение.
„Нищо не значи!“ — Доктора се забавляваше.
Учителя мислеше да ги отрови и когато открадна от аптеката малко арсеник и трябваше да го постави в храната им, си каза, че всъщност бавното умиране от болестта, дългата агония, която им предстоеше, щеше да бъде много по-жестоко отмъщение.
Сега тия типове стоеха край неговото момиче в позите на светци и се причестяваха за успокоение на мръсните си души. Това той не можеше да понесе.
Докато се въртеше из подгизналите от вода ливади, той заживя и с друго усещане. Струваше му се, че момичето непременно ще го види (може би вече е застанала на прозореца), ще почувствува неговото страдание, ще открие веднага зад усмихнатите лица на мошениците чистия човек, който цял живот е искал да нарисува нещо безкрайно красиво, и ще го приеме веднъж завинаги. Едновременно той съзнаваше детинската илюзорност и глупост на това усещане и се срамуваше от него, колкото и приятно да му беше.
Едва когато дъждът спря и с Учителя не се случи нищо трагично, а продължаваше да шляпа с босите си крака из водата, той се отправи обратно към санаториума. Влезе вътре и ги видя в трапезарията. Акрабов отсъствуваше. Намери го заключен, свит върху леглото си, спокоен и зъл.
— Те ще ме запомнят! — каза той, когато Учителя отвори вратата на неговата стая.
Двамата си разказаха един на друг онова, което се беше случило следобеда. Учителя почти се разплака. Акрабов тупаше съчувствено по гърба и го утешаваше:
— Запомни какво ти казвам, те ще изпукат преди нас, ние ще ги преживеем. Тия дни ще дойдат моите нови лекарства от Германия. Пишат ми, че затварят каверните сто на сто! Аз ще ти дам от тях, защото ти си човек, ти си душа!
Учителя чувствуваше топлината и силата на Акрабов като подслон. В този миг му беше признателен. Ония четиримата ядяха в трапезарията кюфтета и пилешка супа, а те и Акрабов седяха един до друг и се сближаваха.
— Те ще ме запомнят! — повтори още веднъж Акрабов.
После почерпи Учителя с някакво много приятно питие, което му бяха пратили от чужбина, и го попита дали би могъл да изтича до кантона на горските и да предаде едно писмо, което горският да отнесе веднага на гарата. Учителя беше готов заради него да отиде и отвъд планината. Писмото беше написано, адресирано до общинския кмет.