Санаториумът на д-р Господов
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Санаториумът на д-р Господов». Краткое содержание книги:
Те го изслушаха мълчаливо. Никой не беше изненадан, напротив, погледите им показваха, че те са очаквали от него тъкмо тази откровеност, тъкмо този глас.
Все пак той беше смутен и като не знаеше къде да гледа, се зазяпа в камината.
През това време Гърбавия беше коленичил до камината и грижливо поднасяше дървата към огъня. Докато Философа говореше, той на няколко пъти просветваше и като че искаше да изрази съгласието си с него, но за всеки случай поглеждаше боязливо към Доктора. Този Доктор заедно с Акрабов бяха направили живота му в санаториума непоносим, беше ги проклел хиляди пъти. Дърводелецът още не можеше да проумее намесата на Доктора и цялото му поведение около кръвоизлива на момичето. Все му се струваше, че, това ще е нова, жестока шега.
— Искам да ви призная — започна той с голямо смушение, изведнъж бръкна в джоба и извади добре познатата снимка на жена си, красавицата, заради която му завиждаха — Искам да си призная… никога не съм имал жена!
— Какво! — възкликна Доктора.
Философа и Педро го загледаха любопитно.
— Това е една снимка… — Гърбавия пламна от срам. — Купих я за пет лева от един фотограф, както си беше на витрината… много хубава снимка… и на всички казвах, че това е жена ми…
— Това пък не очаквах! — каза Доктора. — И защо ни лъга?
— Не, не съм ви лъгал… — Гърбавия го гледаше боязливо. — Аз си повярвах, че тя е моята жена… и когато вие така лошо… мене ми беше много тежко… все я виждах как ме прегръща за гърбицата и вие си умирате от смях… — Той замълча за миг, после ги погледна умолително и чистосърдечно и каза: — Но аз не съм се родил гърбав, бях като всички вас… и после започна да ми се изкривява гръбнакът… години носих по двайсеткилограмови плочи на гърба си, и още толкова щях да нося… тогава още работех гардеробите, а като се изкривих съвсем, почнах да правя само ковчези… пет парчета отдолу и едно отгоре… по-лесно се прави…
— И кръстове! — каза Доктора.
Гърбавия замълча, наведе глава.
— Господа — каза Доктора, — никога не сме разговаряли така!
Педро беше обърнал красивата си глава към тях. За първи път те виждаха очите му толкова бистри. Върху лицето му се бяха появили непознати черти, изопнато, с младежка нервност и мигновени проблясъци, които го оживяваха. Като че той нарочно се взираше в тях, за да се уверят в промяната. И затова острият му, изтънял глас щеше да прозвучи неестествен и странен поток от заучени думи и актьорски фалш.
— Майка ми беше уличница, господа! — каза той, като се опиваше от откровеността си. — Тя и сега си е такава! Измъкнал я българинът от Танжер само за да си разбие живота… Тя имаше танцова трупа от момичета, същите уличници като нея… ние се мъкнехме от град на град, те обличаха някакви шарени костюми със златни копчета, тракаха с кастанети и уж танцуваха, а всичко беше за да си покажат бедрата… вие сте ги виждали тия испански танци, които нямат нищо общо с Испания… а когато нямаше клиентела, те се напиваха и ме събличаха. Аз бях още дете, момче… и още тогава, тогава… господин Философе — той се обърна към него, — аз никога не съм бил сантиментален, аз живеех! Така живеех, че не знаех, че живея… и сега, както каза Доктора… като мърша зад канавката… — Педро повдигна рамене: — Защо ви говоря всичко това! Не знам, тази вечер ми се говори.
Той се усмихна със съжаление и отведнъж добави:
— Кажете, и вие ли мислите за това момиче? Все за нея? И си разменяте местата, нали? И някак искате да сте там, с шест куршума в дроба! Това са шест куршума!
И тримата трепнаха. Доктора се беше умислил, Философа гледаше в пламъците на огъня и единствен Гърбавия искаше да каже нещо утешително на този нещастник.
Изведнъж Педро извика:
— Не искам! Не искам да умирам тук! И никъде! Живее ми се! Ах, как ми се живее! — Той се облегна назад, дишаше тежко, обзет от неочаквана спазма.
После Доктора тихо каза:
— Колко сме безпомощни! Стоим тук четирима мъже, оттатък умира едно момиче и ние умираме. И никой нищо не може да направи! Никой нищо! Като че всички сме прокълнати да искаме и да не можем!
В полутъмната стая думите му звучеха надгробно.
Дъждът спря едва привечер. Немия още го нямаше. Четиримата влязоха в трапезарията, за да вечерят. Бяха им приготвени още заранта пилешка супа и кюфтета. Гърбавия, който познаваше най-добре кухнята и беше най-здрав от всички, се зае да поднесе храната. Другите седяха около масата и чакаха. Доктора непрекъснато го втрисаше.