Санаториумът на д-р Господов
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Санаториумът на д-р Господов». Краткое содержание книги:
— Защо да не може Акрабов да изглежда като Христос — дръзко каза той, — след като вие се опитвате да изглеждате като апостолите!
— Ние сме разбойниците! — забеляза с обичайната си насмешливост Доктора.
Учителя чувствуваше злъчта си да напира. Тя идеше като спазма, която ще изкриви лицето му.
— Каква промяна, а, господа! — извика той, без да ги погледне. — Доктора днес забрави да съобщи колко дни му остават, а Педро за първи път в единадесет часа не е пиян! На какво се дължи това? Може би на безсънната нощ? Сигурно ангели са се явили и най-после са ви внушили човешките добродетели, които никога не сте притежавали?
Надяваше се, че те ще се раздразнят, ще побеснеят. Нищо. Мълчеха. После Доктора му каза кротко:
— Защо се заяждаш!… Може би имаш право, ти толкова дълго чакаше да дойде някой, който дойде…
— Колко си внимателен! — изсмя се Учителя. — Ти не знаеш, че тази жена дойде заради мене! Тя! — Той посочи седма стая.
Доктора го погледна внимателно:
— Тя не е това, което я мислехме!
— А какво е? — продължи с предизвикателния си тон Учителя. — Жена! Като всички жени!
В коридора се показа насапунисан Акрабов. Размазваше пяната с четката.
— Хей! — предупреди ги той, като подаде глава през вратата. — Да не ме пререди някой! — И се върна назад.
— Тоя какво си мисли! — попита ядосано Философа.
Педро обърна глава към коридора. Лицето му имаше съвсем определен израз.
Учителя искаше да продължи темата си, но Доктора го изпревари:
— Тая сутрин си мислех, че вчера или завчера тя е имала чудесни здрави дробове, могла е да живее и да пее, могла е…
— Да бъде жена! — каза Учителя.
— Не, не затова… друго си помислих — продължи все така кротко и незлобливо Доктора. — Всеки един от нас шестимата за един чифт здрави дробове би хвърлил планетата във въздуха, стига да му предложат сигурно място на Марс! А тя е имала тези дробове и здрави, и млади… И доброволно… — Той произнесе високо последната дума.
— От глупост! — извика Учителя, като поправяше фона на Акрабовия портрет.
— Така да бъде! Но доброволно! Тя се е отказала от тях!
Доктора изглеждаше развълнуван.
— С ентусиазъм! — Учителя чувствуваше сладостта на гаврата.
— А ние… — добави Доктора. — Ние умираме като гниеща мърша, заровена под канавката!
Учителя изкусно и грозно се разсмя. Изобщо той имаше неприятен смях и много пъти беше отблъсквал хората със смеха си.
— Сериозно ли мислиш, че това има някакво значение! Язък ти за медицината. Кажи му, господин Философе!
Философа и Педро мълчаха, макар и да слушаха разговора с видим интерес.
— Струва ми се — каза, размишлявайки, Доктора, — че човечеството ще се оправи тогава, когато всеки бъде задължен да умре някак чудесно!
— След като е живял като животно! — извика Учителя и удари с четката носа на Акрабов.
Доктора се надвеси над камината. Той цял трепереше, може би от слабост, може би от вълнение. Онова постоянно състояние на искряща наелектризираност като че го напущаше.
— Една хубава смърт е повече от един хубав живот! — каза той. — А ние? Дори да оздравеехме, дори да живеехме… виждам старци, разсипани от подагра, жертви на инфаркта или на преяждането, виждам преждевременни неврастеници, склеротици… озлобени един към друг, с ненавист към всичко младо, с мръсна насмешка към такива като нея, безумно страхливи от момента на смъртта… и най-после докопани от някоя по-приемлива болест, с по-бавно гниене… обезсилени, живи трупове… не мислите ли, че нищожната смърт предпоставя нищожен живот?
— Браво, Докторе! — извика неврастенично Учителя. — На четиридесет и петия ден ти се покая и царството небесно ще бъде твое! Виждам те вече в краката на Дева Мария!… Той захвърли четката и се обърна към тях: — А що се отнася до нея, тя е една малка глупачка, която е проиграла дробовете си…
— Но доброволно! — прекъсна го Доктора. — Както никой от нас!
Учителя усещаше силния прилив на възбудата, която го овладяваше докрай и той не можеше да й се противопостави. В главата му кънтеше единствена мисъл:
„Те искат да се изкарат по-чисти от мене!“
— Не желая никой да ме учи как да умирам, след като не ме е научил как да живея! — извика той силно. — Ненавиждам ги всички тия герои и героини, всички паметници и мраморни плочи, които ще заблуждават поколенията, че не сме това, което сме! Истината! — Той се спусна и вдигна високо портрета на Акрабов. — Това е истината! — Треската го замайваше. — Ако остана да живея, ще мразя, ще унищожавам всяка илюзия вън от плътта, ще превръщам живота си в болест на другите, за да ги боли, като мене ме е боляло… и да ги накарам да обърнат очи и да чакат да дойде по пътечката нещо, което никога няма да дойде… да се изтощят в чакане на нищото!