Санаториумът на д-р Господов
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Санаториумът на д-р Господов». Краткое содержание книги:
Само го погледнаха.
— Някой трябва да остане до заранта тук! — каза Педро, като ги гледаше изпитателно. — Всичко се случва!
Явно той не желаеше да останат Доктора или Философа.
— Аз ще остана! — каза Гърбавия. — На мене не ми се спи!
И тримата го загледаха.
„Гърбавия, това е самата честност, но гърбава!“ — беше казал Доктора.
— Остани! — Педро се надигна от мястото си. — Докато се съмне!
Излязоха. Учителя се разсмя тихо.
Гърбавия беше седнал до леглото, хванал с две ръце голямата си грозна глава, глупаво усмихнат и тъжен.
Учителя се смееше истерично, вървеше по голямата тераса и се смееше. Отдалеч човек би го взел за дявола, който наднича през прозорците и чака да отнесе душата на някой умиращ.
Все едно му беше дали са го видели, или ще го видят.
— Ах, как ще им я измъкна под носа! — казваше си той развеселен. — На тия любовници, на тия мухльовци ще я измъкна под носа!
Злобно си припомняше патетичните и сантиментални думи, които те си говореха в краката на заспалото момиче. И също така, че тия изпълнени с ненавист един към друг мъже необяснимо се сближиха, а него оставиха сам, навън.
На третата заран доктор Господов пак хукна по лов като даде наставления на Немия какво да прави.
— Да я вземат дяволите! — избухна полугласно той, преди да тръгне. — Така и така ще умира, поне да умре по-скоро! Ще видиш, че ще ми докара някоя беля! Гледай тези типове да не я подушат!
Онази нощ след голямата престрелка двама въоръжени мъже се бяха вмъкнали в санаториума и го заставиха да приеме тежко раненото момиче, което носеха на ръце. Те бяха част от разбития партизански отряд, който се изтегляше нагоре към билото. Изплашен до смърт, доктор Господов младши не посмя да им възрази. А те го предупредиха, че ако нещо се случи с момичето, ще отговаря с главата си. Когатс си отидоха, той прегледа набързо нежеланата пациентка въздъхна с облекчение — тя едва ли щеше да живее повече от ден, два. После я заключи в седма стая й реши, че най-добре ще бъде тия дни да изчезне и да предостави всичко в ръцете на Немия. И затова от сутрин до вечер ходеше по лов.
Но тя още дишаше и той пак трябваше да препуска навън.
Същия ден Немия трябваше да отиде на гарата за продукти. До обяд, а може би и по-късно болните щяха да останат сами.
Той приготви закуската в трапезарията, удари гонга и отиде в седма стая. Гърбавия беше останал цялата нощ до леглото на момичето и едва успя да се измъкне през вратата на терасата. Немия повдигна завивките, видя, че превръзката е разхлабена и съвсем окървавеиа, но според указанията на управителя не трябваше да я сменя. Остави върху масичката малко кисело мляко и си отиде. Гърбавия вече закусваше! Щом санитарят излезе на пътечката за гарата, бившият дърводелец на гардероби и по-късно на ковчези пак се върна в седма стая.
Някъде около десет часа всички бяха станали и закусили. Изглеждаха необичайно бодри. Единствен Доктора едва вървеше и като че с всеки изминат час губеше сили. Само черните му очи оставаха все така блестящи и живи.
После се събраха в хола, а Акрабов веднага влезе в стаята си, за да се обръсне.
Утрото наистина беше чудно. От ония планински утрини, които се спущат по земята като пролетни потоци, с много шум и светлина. Разноцветните отражения на стъклата играеха по стените на хола и всичко изглеждаше тържествено, в очакване на близка радост. Дори бюстът на доктор Господов старши лъщеше като нов и изплезените езици на кактусите не се натрапваха с уродливостта си.
Доктора пак седна при камината, гърбом към терасата. Светлината го дразнеше. Педро пак пусна радиото, а Философа се настани до самата тераса, като гледаше замечтано навън.
Учителя по рисуване пак се захвана с портрета на Акрабов. За удивление на всички портретът ставаше много интересен и силен. Учителя работеше с два цвята — виолетово и черно. Маститият земевладелец Иван Акрабов гледаше от платното с благородството на умиращ аристократ, който си отива неразбран, последен представител на един духовен елит.
— Ти си го нарисувал като Христос! — каза Доктора, на когото всичко изглеждаше много забавно.
— Би могло да се предположи — забеляза Философа, — че Христос е приличал на Акрабов!
— Не говорете глупости! — извика Педро, който беше набожен. На всички се виждаше чудно как той съчетава любовта си към бога с любовта си към жените.
Учителя рисуваше и се опияняваше от невероятното превъплъщение на своя модел. Така той отговаряше на онова, което беше станало тази нощ. Струваше му се, че дори и ръката му се направлява от присъствието на жената. Той виждаше, че и те мислят за нея, виждаше, че тя е в устремените към простора очи на Философа, в мрачното безпокойство на Педро, в съсредоточеността на Доктора.