Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)
- Автор: Монтелеоне Томас Френсис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръвта на агнеца (В очакване на второто пришествие)». Краткое содержание книги:
В огледалото за обратно виждане светеше фарът на мотоциклета на Били.
— Почувствах такова единение с хората. Те действително се нуждаеха от мен тази вечер. Искат да отида пак, когато се събере цялото паство.
— Няма ли да продължим да пътуваме? — попита Ма рион.
— Нали трябваше да се крием?
— Знам — отговори Питър. — Трудно е да ви обясня, но чувствам, че трябва да говоря на онези хора. Те се нуждаят от напътствия.
Уплашени са. Несигурни. Объркани.
— Като нас, а? — обади се пак Марион.
Питър продължи да говори възторжено, без да обръща внимание на забележката и.
— Да ходя по света — Може би съм избран точно за това да помагам на хората.
— Мислех, че дойдохме с теб, за да те пазим и да ти помагаме да се криеш.
— Знам — отговори Питър. — Съзнавам всичко това. Не съм забравил.
Само си помислих, че да се крия не е най — добрият начин.
— Какво искаш да кажеш? — попита Даниел.
— Ами че когато съм сред хората и всички ме виждат, Ватиканът няма да ми посегне.
— Хм. Може би — рече Марион.
— Разбира се! Ако се крием и никой не ни вижда, и онзи тип ни открие, какво мислите, че ще стане?
— Ще те предаде на Ватикана и ще убие Марион и мен — отговори Дан.
— И никой няма да разбере.
— Точно така. Анонимността може да не е в наша полза. Помислете за това.
— Знам ли — рече Дан. — Мисля, че поемаме огромен риск. Ти не видя онзи главорез. Нямаш представа на какво е способен.
— Е, не забравяй, че имам някои „дарби“. Мисля, че не трябва да се страхуваме от никого.
— Освен може би от самите себе си — каза Марион. На лицето й се че теше напрежение. Тя погледна Питър, сетне Дан. — Не знам за вас, но аз се страхувам.
Клиърфийлд, Пенсилвания — Тарджено. 30 август 1998
Точно така — Клиърфийлд. Селце в Пенсилвания. Това обаждане до Ватикана беше първият му доклад, откакто бе пристигнал в Америка.
Беше потресен от онова, което бе узнал, но подготовката и опитът не му позволяваха да издава вълнението си. Все пак изводите от наученото никак не му харесваха…
— Трудно ли го проследи?
— Разбира се, че не. Електронното устройство в колата им предава накъде се движат.
— Отлично. Кога ще го доведеш?
— Не бързай толкова. Имам много работа. Първо трябва да ти кажа някои интересни неща.
— Чакам — рече Франческо.
„Естествено, че ще чакаш“ помисли Тарджено.
— Спряха да пренощуват. Утре ще разпитам някои от селяните.
— За какво? — нетърпеливо попита йезуитът.
— Трябва да знам какво прави. Не смея да го следя отблизо, откакто на пусна Ню Йорк. Пътува с още двама.
— Необходимо е да науча повече за взаимоотношенията им.
— Изобщо не ми пука какви са взаимоотношенията им! Искам да го доведеш тук — извика отец Франческо.
Гласът му се чуваше толкова ясно, сякаш беше в съседната стая, а не на хиляди километри.
— Знам.
— Кои са хората, които пътуват с него?
В гласа на йезуита прозвуча нотка на безпокойство, но той направи всичко възможно да го прикрие. Тарджено въздъхна.
— Приятелят му от семинарията, Елингтън. Сигурно вече разполагаш със сведения за него.
— Разбира се. А другият?
— Марион Уиндзор, журналистка от нюйоркската телевизия. Нямаше информа ция, че Каренца я познава.
— Или е бил много предпазлив, или дружбата им е отскоро.
— Повярва ли вече в това, което ти казах?
Тарджено всмукна от цигарата и издиша тежкия парлив дим.
— Не знам какво да вярвам. Чух разказа ти и получих потвърждение за инцидента на летището, но…
— Какво?
— Разпитах приятеля му Елингтън. Той счупи спринцовката ми и затова ня маше терапия с опиати и се наложи да прибегна до сандъка с инструменти.
— Отвращаваш ме.
— И въпреки това търсиш услугите ми. Значи все пак постъпвам правилно.
— Стига вече! — извика йезуитът. — Разказвай!
Тарджено изреди накратко мъченията, на които бе подложил Елингтън, и добави, че наблюдавал апартамента му до пристигането на Каренца и жената.
— Поставих устройствата на колата и зачаках. Когато излязоха, Елингтън беше с тях.
— Какви ги дрънкаш?
— И беше напълно изцерен.
— Изцерен?
— Нямаше дори белези. Все едно не го бях докосвал.
— Тогава Каренца го е възстановил?
— Какво друго може да е станало? Казвам ти, Вани, накълцах го като пече на патица.
— Той е Божият агнец! Наистина успяхме!
— Щом казваш…
— Много си тъп — прекъсна го йезуитът. — Каренца изгори ръката на прия теля ти и изцери една от жертвите ти, а ти още не вярваш!
— Вярвам единствено в себе си. Той е само някаква приумица на природата.