Когато мъртвите се пробудят

— Бабо? Какво има?

На Елви ѝ се искаше да се разсмее. Не. Това не бе точната дума. Искаше ѝ се да скочи от дивана и да затанцува под звуците на собствения си смях. Ала Флора се дръпна назад, сякаш се опасяваше, че поведението на баба ѝ е поредният необясним феномен, а Елви вдигна механично дясната си ръка, за да скрие усмивката си. Устните ѝ продължиха да се извиват, но тя успя да им попречи със силата на волята си. Не трябваше да я плаши.

— Това е второто пришествие — рече тя с приглушена радост. — Не разбираш ли? Това е второто пришествие. На мъртвите. Няма друго обяснение.

Флора наклони глава настрани.

— Така ли?

Елви не намираше точните думи, с които да ѝ обясни. Щастието и трепетът ѝ бяха толкова големи, че езикът бе безсилен да ги изрази. Затова просто ѝ каза:

— Флора, не мога да говоря за това в момента. Не искам да го обсъждаме. Просто имам нужда да остана за малко сама.

— Как така? Защо?

— Имам нужда да остана сама. За малко. Може ли?

— Да, да, естествено.

Флора отиде до прозореца, застана пред него и се загледа в едва различимите корони на плодните дръвчета в градината. А може би искаше да наблюдава отражението на баба си в стъклото. Елви се посвети на вярата си сред пълна тишина. След малко Флора разклати металния вятърен чан на прозореца, отвори балконската врата и излезе на верандата. Шумът от стъпките ѝ се примеси със звъна на метала, но след няколко секунди в стаята отново настъпи тишина.

„Небесното царство. Накрая всички ще…“

Еуфория. Никоя друга дума не можеше да опише толкова добре бушуващата в гърдите на Елви емоция.

„Като през последната вечер преди дълго пътуване.

Човек е прибрал билет в джоба си и багажът му го чака готов.

Далечните земи са вече близки…“

Да. Точно така. Елви се опита да си представи далечната земя, към която скоро щеше да потегли заедно с всички останали. За нея нямаше туристически брошури. Всичко бе в ръцете на самата Елви, а тя не можеше да я види. Изплъзваше ѝ се, не се поддаваше на описание.

Ала Елви остана седнала на дивана, уверена, че скоро… съвсем скоро…

Изминаха няколко минути, през които сладката течност в бокала на радостта ѝ се примеси с горчивите капки на гузната ѝ съвест. Та нали Флора бе тук. Тук. И сега. Къде изчезна изведнъж? Елви се изправи, за да потърси внучката си, и забеляза фотьойла пред вратата на спалнята. Дори успя да се зачуди защо стои там, преди да си спомни, че Туре е затворен вътре. Седеше пред бюрото си и разгръщаше листове. Като приживе. Елви спря и в душата ѝ се промъкна черна мисъл.

„Ами ако това е всичко?“

Когато Флора се върна при нея след обаждането до „Бърза помощ“ и сподели какво е научила, Елви веднага си представи тихата армия на възкръсналите, стотици, хиляди. Представи си как вървят с достолепие из улиците като красиво послание за предстоящото чудо. Приближи се до вратата на спалнята. Чу как листовете хартия шумолят. Спомни си за израсналите нокти на краката му, за студената му кожа, за миризмата. Армията не беше от небесни ангели, а от тела от плът и кръв, плъзнали навсякъде, създаващи единствено проблеми.