Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
— Стефани, вие познавате добре селото, нали?
— Тук съм родена!
— Тъкмо си търсех гид… как да ви обясня… изпитвам необходимост да усетя Живерни, да го разбера… Мисля, че само така мога да напредна в разследването си…
— Като наблюдавате и влагате въображение, подобно на художниците?
— Точно така!
Двамата се усмихват един на друг.
— Ами окей. На ваше разположение съм. Само да си наметна нещо и идвам…
Стефани Дюпен носи вълнено сако върху сламеножълтата си рокля. Двамата вървят по улица „Клод Моне“ и разговарят. После тръгват по улица „Гран Жарден“, завиват по улица „Милийо“ и накрая пресичат отново реката, от другата страна на Кралския път, точно пред мелница „Шеньовиер“. Стефани е разхождала стотици пъти децата на Живерни по този маршрут. Знае всички родени в селото анекдоти и ги разказва на инспектора. Обяснява му как всеки ъгъл, почти всяка къща, дърво, каквото и да е, са намерили почитатели по цялата планета, нарисувани са и поставени в лакирана рамка, при това доста често са експонати в някой музей.
Рисунки, чийто произход е контролиран!
От Живерни, близо до Живерни, Нормандия.
— Тук — обяснява Стефани с малко странна усмивка — пътуват камъните и цветята, а не жителите на селото!
Прекосяват Кралския път. Реката тече под тухления свод на моста и с бяг се спуска към мелница „Шеньовиер“. Освежава всичко по пътя си. Стефани се спира на няколко метра от мелницата.
— Тази особена къща винаги ме е привличала. Не мога да дам обяснение каква е причината…
— Мога ли да изкажа едно предположение?
— Хайде, давайте!
— Спомняте ли си книгата, която ми дадохте да чета? Романът „Орелиен“ на Луи Арагон. Прекарах в нейната компания голяма част от нощта… С Орелиен и Беренис, с тяхната невъзможна любов… Във всяка глава, чието действие се развива в Живерни, Беренис живее тук. Арагон не уточнява точно в коя мелница, на ако проследим буквално написаното от него, не може да бъде другаде…
— Смятате ли? Мислите, че под перото на Арагон Беренис се отегчава именно тук, разкъсвана между дълга, любовта и абсурдната ситуация?
— Ш-ш-т… Не ми казвайте края!
Двамата се отправят към грамадната дървена входна врата. Тя е отворена. По долината пробягва едва доловим полъх на вятър и Стефани леко потреперва. Серенак едва устоява на желанието си да я вземе в ръцете си.
— Съжалявам, че не мога да споделя мнението на Арагон, Стефани, но за мен — полицая, тази мелница не е нищо друго освен най-близката къща до местопрестъплението…
— Това си е ваша работа… Моята компетентност се изчерпва с ролята ми на гид… Ако ви интересува, тази мелница има дълга история… Впрочем без нея градините на Моне нямаше да съществуват. Нито дори „Лилиите“. Всъщност потокът представлява улей, воденична вада, прокопана от монасите през Средновековието, за да се захранва мелницата. Потокът течал малко над полето. Векове по-късно Моне купува земята и прави прочутото си езеро…
— А после?
— Мелницата дълго е принадлежала на Джон Стантън — американски художник, който, както изглежда, е боравел по-добре с ракетата за тенис, отколкото с четката. Но откакто се помня, без да е ясно защо, за децата в селото мелница „Шеньовиер“ винаги е била мелницата на магьосницата.
— Б-р-р…
— Погледнете, Лоренс… Следете показалеца ми…
Стефани хваща ръката му. Очарован, той се подчинява.
— Вижте грамадното черешово дърво насред двора. То е столетно. А най-любимото занимание на децата, поколения наред, е да се промъкват в двора, за да крадат череши…
— Какво прави полицията?
— Почакайте малко… Гледайте… Забелязвате ли сред листата сребристите отблясъци на слънцето? Това са сребърни панделки, хартиени ленти, станиол. Глупаво е, но те всъщност са необходими, за да плашат птиците, които хищно нападат черешите и са много по-пакостливи от децата. А за момчетата в селото да се качат на дървото, е много по-голям подвиг, дори рицарски жест, от простото удоволствие да крадат череши…