Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Да… не, почакай. Другиден е неделя, аз трябва да отида у maman — каза Вронски, като се смути, защото, щом спомена името на майка си, почувствува нейния втренчен подозрителен поглед. Неговото смущение потвърди подозренията й. Тя пламна и се отдръпна от него. Сега вече пред Ана се изпречи не учителката на шведската кралица, а младата княжна Сорокина, която живееше в едно село край Москва заедно с графиня Вронская.
— Не можеш ли да отидеш утре? — попита тя.
— О, не! По работата, за която отивам, утре не мога да получа пълномощно за парите — отвърна той.
— Щом е така, няма да заминем въобще.
— Защо пък?
— Няма да замина по-късно. В понеделник или никога.
— Но защо? — сякаш с учудване каза Вронски. — Та това няма смисъл!
— За тебе няма смисъл, защото не се интересуваш за мене. Ти не искаш да разбереш моя живот. Единственото нещо, което ме занимаваше тук, е Ханна. А ти казваш, че това е лицемерие. Нали каза вчера, че не обичам дъщеря си, а се преструвам, че обичам тая англичанка и че това било неестествено; бих искала да зная какъв естествен живот може да има тук за мене!
За миг тя се опомни и се ужаси, че бе изменила на намерението си. Но дори съзнавайки, че се погубва, тя не можеше да се въздържи, не можеше да не му посочи колко е несправедлив, не можеше да му се покори.
— Никога не съм казвал такова нещо; казах, че не съчувствувам на тая внезапна любов.
— Щом се хвалиш с откровеността си, защо не кажеш истината?
— Никога не се хваля и никога не говоря неистина — тихо каза той, като сдържаше кипналия си гняв. — Много съжалявам, ако ти не уважаваш…
— Уважението са измислили, за да прикриват празното място, дето трябва да има любов. А щом ти не ме обичаш вече, по-добре и по-честно е да кажеш това.
— Не, това става непоносимо! — извика Вронски и стана от стола. И като се спря пред нея, бавно рече: — Защо поставяш на изпитание търпението ми? — Той каза това с такова изражение, сякаш можеше да каже още много неща, но се въздържаше. — То има граници.
— Какво искате да кажете с това? — извика тя, като се взираше с ужас в явно изразената омраза, която личеше в цялото му лице и особено в жестоките му, страшни очи.
— Искам да кажа… — започна той, но се спря. — Трябва да ви попитам какво искате от мене.
— Какво мога да искам? Мога да искам само да не ме оставите, както смятате — каза тя, след като разбра всичко, което той не доизказа. — Но не искам това, то е второстепенно. Искам любов, а нея я няма. Изглежда, че всичко е свършено!
Тя тръгна към вратата.
— Почакай! По… чакай! — каза Вронски, все тъй сключил мрачно вежди, като я улови за ръка. — Какво има? Казах ти, че трябва да отложим с три дни заминаването, а ти разправяш, че лъжа и че съм нечестен човек.
— Да, и повтарям: човек, който ме укорява, че е пожертвувал всичко за мене — каза тя, като си спомни думите от по-раншното им скарване, — това е нещо по-лошо, отколкото нечестен човек — това е човек без сърце!
— Не, всяко търпение има граници! — извика той и бързо пусна ръката й.
„Ясно е, че той ме мрази“ — помисли тя и мълчаливо, без да се обръща, с несигурни стъпки излезе от стаята.
„Той обича друга жена, това е още по-ясно — каза си тя и влезе в стаята си. — Аз искам любов, а нея я няма. Значи, всичко е свършено — повтори тя думите, които бе казала — и трябва да се свърши.“
„Но как?“ — запита се тя и седна в едно кресло пред огледалото.
През ума й минаваха мисли за това къде ще отиде сега — дали при леля си, която бе я отгледала, дали при Доли или сама в чужбина, мисли за това, какво прави сега той сам в кабинета си, дали това скарване е окончателно, или е възможно още помирение, както и за това какво ще кажат сега за нея всичките й някогашни петербургски познати, как ще погледне на това Алексей Александрович и много други мисли за това какво ще стане сега, след скъсването; но тя не се отдаваше с цялата си душа на тия мисли. В душата й имаше някаква неясна мисъл, която единствено я интересуваше, но тя не можеше да я осъзнае. След като си спомни още веднъж за Алексей Александрович, спомни си и времето на болестта си след раждането и онова чувство, което тогава не я напущаше. „Защо не умрях?“ — спомни си тя тогавашните си думи и тогавашното си чувство. И изведнъж разбра какво е в душата й. Да, това е оная мисъл, която единствено разрешава всичко. „Да, да умра!…“
„И срамът и позорът на Алексей Александрович и на Серьожа, и моят ужасен позор — всичко може да спаси смъртта. Да умра — и той ще се разкайва, ще съжалява, ще ме обича, ще страда за мене.“ Със застинала усмивка на състрадание към себе си тя седеше в креслото, сваляше и слагаше пръстените на лявата си ръка и живо си представяше от различни страни чувствата му след смъртта й.