Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Все пак, и аз сам взимах участие в тази фантастична пиеса на живота. И по нейната логика чувствах, че трябва да изразя признателност към Живков затова, че бе смекчил съдбата на моите приятели. Но, изглежда, първият секретар сам беше някак повлиян от това, което бе направил, защото вървеше към нас бавно, с твърде озадачаваща отмереност, сякаш предстоеше да направи още нещо…
„Другарю Живков — започнах, — много ви благодаря… За нас вие сте…“ — исках да кажа човекът, който може да разбира или нещо от този род, но той внезапно ме прекъсна с твърде странен глас:
„За вас…? Знаете ли какво съм аз за вас…?“
И тук последва нещо невероятно, като майсторска кулминация на цялата абсурдна пиеса.
Отнякъде той изненадващо измъкна малка книжка, бързо я разтвори на очевидно предварително отбелязана страница и почти я тикна под носа ми. На страницата видях някаква епиграма и рисунка на свиня със странна опашка. Докато в пълно недоумение се чудех какво означаваше всичко това, Живков грабна един бял лист, извади писалката си и се подписа. После постави листа с подписа до епиграмата и посочвайки свинята, силно развълнуван каза:
„Това съм аз…, а това е моят подпис?“ — и с разтреперани пръсти той посочи опашката на свинята, която още на пръв поглед наподобяваше подписа на Живков.
При по-внимателно разглеждане, стори ми се, че приликата между опашката и подписа на първия секретар беше още по-голяма, почти до идентичност.
„Ето какво съм аз за вас!“ — каза Живков с почти болезнена горчивина и оставяйки доказателствата пред нас, седна на стола си.
В първата секунда аз бях еднакво слисан както от подобието на рисунката и подписа, така и от силната реакция на Живков. Никога преди не бях го виждал така дълбоко засегнат. Мисля, че реакцията му беше чувство на силно, искрено огорчение. Приличаше на човек, който току-що е бил изненадващо измамен било от близък приятел, било от невярна съпруга. Порази ме и фактът, че в реакцията му нямаше нито гняв, нито раздразнение, а просто болезнена горчивина. Може би гневът щеше да дойде по-късно. Явно цялата история беше съвсем прясна, предположих, че му бяха докладвали за рисунката малко преди нашето идване и ние бяхме първите външни хора, на които той показваше опашката на свинята и подписа си. Явно, че той не бе възнамерявал да направи това, но някак нервите му бяха изневерили и той бе открил доста поривисто болката си.
От това ненадейно развитие на нашата среща Асен, седнал до мен, се беше вцепенил. Жестът на Живков да сложи своя автентичен подпис до опашката на свинята, разтрепераните му ръце, гласът му, напоен с много въздух (като че беше гласът на съвсем друг човек), всичко това беше прекалено много и за двама ни.
В последвалите дълги секунди, почувствах, че тишината би означавала потвърждаване на обидния за първия секретар характер на рисунката. Вече знаех, че тя беше работа на Борето Димовски и епиграмите бяха на Радой. Текстът на самата епиграма нямаше нищо общо с Живков и това ми даде основание да твърдя, че ако има прилика, това вероятно беше чиста случайност и че дума не можеше да става за умисъл.
Живков ми отвърна с мълчалива полуиронична усмивка, която показваше, че не ми вярва и че знае, че и аз не вярвам, в това, което казвам.
Едва сега потръпнах при мисълта какво можеше да се стовари върху главите на Радой Ралин и Димовски. Обърнах се към Живков-и твърдо казах, че доколкото познавам и Радой, и Борето, нито единият, нито другият би се решил на такава евтина шега…
Но въпреки усилията ми да омаловажа подобието между опашката на свинята и подписа на Живков, горчивината върху лицето му не изчезна. Той ме изслуша докрай, сякаш наистина искаше да го убедя, че никой не го беше обидил. Но после каза:
„А Радой Ралин е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко… и ето сега…“
Той внезапно стана и ни подаде ръка за довиждане. Благодарих му още веднъж за решението да върне наказаните в София и отново добавих, че не вярвам Радой и Димовски да са искали да го обидят по този начин.
Едва на тротоара пред сградата на Централния комитет Асен се обади: