Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
И наистина той се изчерви от яд и каза нещо неприятно. Тя не помнеше какво му отговори, но едва тогава, очевидно с желание да й причини също болка, той, кой знае защо, каза:
— Наистина, мене не ме интересува вашето пристрастие към това момиче, защото виждам, че то е неестествено.
Тая негова жестокост, с която той разрушаваше света, изграден от нея с такъв труд, за да може тя да понася тежкия си живот, тая негова несправедливост, с която я обвиняваше в лицемерие и неестественост, я накараха да кипне.
— Много съжалявам, че за вас е обяснимо и естествено само грубото и материалното — каза тя и излезе от стаята.
Когато снощи той дойде при нея, те не споменаха за станалото скарване, но и двамата чувствуваха, че свадата е само загладена, но не е минала.
Днес целия ден той не беше в къщи и тя се чувствуваше толкова самотна, и й беше така тежко след скарването, че искаше да забрави, да му прости и да се помири с него, искаше да обвини себе си и да оправдае него.
„Вината е в мене. Аз съм раздразнителна, безсмислено ревнива. Ще се помиря с него, ще заминем на село и там ще бъда по-спокойна“ — казваше си тя.
„Неестествено“ — изведнъж си спомни тя най-оскърбителната за нея дума, и то не толкова думата, колкото намерението му да й причини болка.
„Знам какво искаше да каже той; искаше да каже: неестествено е да не обичаш своята дъщеря, а да обичащ едно чуждо дете. Какво разбира той от любов към децата, от любовта ми към Серьожа, когото аз пожертвувах за него? И това желание да ми причини болка! Не, той обича друга жена, не може да бъде иначе!“
И като видя, че в желанието си да се успокои пак се озова в тоя омагьосан кръг и се върна към по-раншното си раздразнение, тя се ужаси от себе си: „Нима не може да стане така? Нима не мога да поема вината върху себе си? — каза си тя и започна пак отначало. — Той е правдив, честен, обича ме. Обичам го и аз и тия дни ще получа развод. Какво ни трябва повече? Трябва ни спокойствие и доверие и аз ще поема вината върху себе си. Да, когато си дойде сега, ще кажа, че вината е в мене, макар че аз не съм виновна, и ще заминем.“
И за да не мисли повече и да не се поддава на раздразнение, тя позвъни и заповяда да внесат сандъците, за да приберат нещата за село.
В десет часа Вронски се върна.
XXIV
— Е, беше ли весело? — запита тя, като го посрещна с виновен и кротък израз на лицето.
— Както обикновено — отвърна той и веднага, от един поглед разбра, че тя е в най-добро настроение. Той бе свикнал сече с тия промени и тая вечер се радваше много, защото и той беше в най-добро настроение.
— Какво виждам! Виж, това е хубаво! — каза той, като посочи сандъците в антрето.
— Да, трябва да заминаваме. Ходих да се разходя с кола и беше така хубаво, че ми се поиска да се върна на село! Нали нищо не те задържа?
— Тъкмо това желая и аз. Ей сега ще дойда и ще си поприказваме, само да се преоблека. Кажи да донесат чай.
И той влезе в кабинета си.
Имаше нещо оскърбително в това, което той каза: „Виж, това е хубаво“, както казват на едно дете, когато е престанало да капризничи; и още по-оскърбителна беше тая противоположност между нейния виновен и неговия самоуверен тон; и за миг тя почувствува, че в нея се надига желание за борба, но направи усилие над себе си, сподави го и посрещна Вронски пак така весело.
Когато се върна при нея, тя му разправи, като повтаряше донейде приготвените за това думи, как е прекарала деня и плановете си за заминаване.
— Знаеш ли, обхванало ме е почти вдъхновение — каза тя. — Защо ще чакам тук развода? Не е ли все едно и в село? Не мога вече да чакам. Не искам да се надявам, не искам да чувам нищо за развода. Реших, че това нещо няма да има вече влияние върху живота ми. Съгласен ли си и ти?
— О, да! — каза той, като погледна неспокойно нейното развълнувано лице.
— Какво правихте там, кои бяха? — каза тя, като помълча.
Вронски назова гостите.
— Обедът беше отличен и състезанието с лодки, и всичко беше доста мило, но в Москва не могат без ridicule170. Яви се някаква дама, учителка по плаване на шведската кралица, и показа изкуството си.
— Как, плува ли? — намръщено запита Ана.
— В някакъв червен costume de natation171, стара, грозна. Та кога ще заминем?
— Каква глупава фантазия! Е, и някак особено ли плава? — каза Ана, без да отговори на въпроса му.
— Абсолютно нищо особено. Нали ти казвам, страшно глупаво. Та кога мислиш да заминем?
Ана тръсна глава, сякаш искаше да прогони някаква неприятна мисъл.
— Кога да заминем ли? Колкото по-рано, толкова по-добре. Утре не ще успеем. Другиден.
170
Нещо смешно.
171
Костюм за плуване.