Сага за Форсайтови

Айрин

Щом изхвръкна с писмото в ръка, уплашен и смутен, Джон изтича по терасата, покрай ъгъла на къщата, облегна се на обвитата в зеленина стена и разкъса плика. Писмото беше дълго… много дълго! Това увеличи страха му; той зачете. Когато стигна до думите: „… се омъжила за бащата на Фльор“, всичко сякаш се завъртя пред него. Беше под някакъв прозорец, влезе оттам, мина през гостната и хола и се качи в стаята си. Разхлади лицето си със студена вода, седна до леглото и продължи да чете, оставяйки до себе си всеки прочетен лист. Почеркът на баща му се четеше лесно — Джон го познаваше много добре, при все че нито едно от писмата, които бе получавал досега, не беше и на четвъртината от днешното. Четеше с притъпено чувство — въображението му работеше наполовина. Едно нещо разбра ясно при това четене — мъката, която баща му е трябвало да изпита при писането на това писмо. Остави и последния лист и, в някаква умствена и нравствена безпомощност, зачете отново първия. Всичко му се струваше противно… мъртво и противно. После усети изведнъж, че го обля гореща вълна на ужас и покруса. Скри лице в ръцете си. Майка му! Бащата на Фльор! Взе писмото и продължи да чете машинално. И пак се върна чувството, че всичко това е мъртво и противно; неговата собствена любов е така различна! Писмото гласеше, че майка му… и баща й! Ужасно писмо!

Собственост! Нима съществуваха мъже, които смятаха жените за своя собственост? Срещнати по улицата или на село лица изникнаха пред него — червени като сушена риба; сурови и тъпи; превзети, сухи, зли — стотици, хиляди лица! Как можеше да знае какво мислят и вършат мъжете с такива лица? Улови в ръце главата си и простена. Майка му! Взе отново писмото и продължи да чете. „Ужас и отвращение… У майка ти е са живи и до днес… но децата ви… внуци… на човека, който я е притежавал някога така, както се притежава робиня…“ Той стана от леглото си. Това жестоко, призрачно минало, дебнещо да убие любовта му и любовта на Фльор, беше действителност, иначе баща му не би писал никога тия неща. „Защо не ми казаха още тогава — помисли той, — още в деня, когато видях за пръв път Фльор? Знаеха, че съм я видял. Страхували са се, а сега… стигнах дотук!“ Сломен от мъка, по-силна от разума и мисълта му, той се скри в най-тъмния ъгъл на стаята и седна на пода. Сви се като нещастно животинче. Тъмнината го утешаваше, а подът го връщаше към дните, когато нареждаше по него войничетата си за битки. Сгушен, с разрошени коси, обгърнал с ръце коленете си, седеше той там, без сам да знае откога. В това пълно униние го стресна отварянето на вратата откъм стаята на майка му. Щорите на прозореца, затворени през време на отсъствието му, бяха спуснати и от мястото, където стоеше, той можа само да чуе стъпките и шумоленето на роклята й, докато най-после видя зад леглото и самата нея, застанала пред тоалетната масичка. Тя държеше нещо в ръка. Той стаи дъх, с надежда, че тя няма да го забележи и ще си отиде. Видя я, че пипна няколко неща по масичката, сякаш търсеше в тях сила, после се обърна към прозореца — от глава до пети сива като призрак. Само мъничко да обърне глава — и ще го зърне! Устните й мръднаха: