Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Мина през шубраците, надникна в градината — никакъв Джон! Нямаше го и при прасковите и кайсиите, започнали вече да зреят и да се зачервяват. Отмина тъмните спирални кипариси и излезе на полянката. Къде бе отишло това момче? Дали бе избягало в горичката — в някогашния свой резерват? Джолиън прескочи събраните купчини сено. В понеделник щяха да го направят на купи, а на другия ден да го извозят, ако не завали дъжд. Неведнъж бяха минавали заедно през полянката… ръка за ръка, когато Джон беше малко момче. Да-а! Златният век свършва, щом минеш десетте години! Стигна до езерото, където мухи и комари се рееха над светлата вода и тръстиките, и навлезе в горичката. Беше прохладно, миришеше на борика. Но Джон не беше и тук! Повика го. Никакъв отговор. Изнервен, разтревожен, забравил собствената си физическа болка, той седна на поваления ствол. Сбъркал бе, че остави момчето да излезе с онова писмо; трябваше още отначало да го задържи при себе си! Страшно смутен, тръгна обратно. Пред стопанските сгради повика отново и надникна в тъмния краварник. Там, на хладина, сред мирис на ванилия и амоняк, трите олдърнейски крави преживяха спокойно, далеч от мухите; току-що издоени, те чакаха вечерта, когато ще ги пуснат пак в по-долната ливада. Едната обърна ленивата си глава с лъскаво око; Джолиън зърна слюнка на долната устна. В своята нервна възбуда виждаше ясно всичко… всичко, което на времето си бе обичал и се бе опитвал да рисува… това чудо от светлини, сенки и багри. Нищо странно, че преданието е поставило Христос в ясли — какво по-трогателно от очите и луннобелите рога на преживяща крава в топлия полумрак! Той повика отново. Никакъв отговор! Побърза да излезе от горичката и покрай езерото се изкачи до хълма. Странна ирония би било — помисли той, — ако Джон е узнал жестоката истина в същата горичка, където някога майка му и Босини бяха дръзнали да признаят своята любов. Където сам той, седнал на поваления ствол в неделното утро, когато се бе върнал от Париж, бе разбрал ясно, че Айрин е за него всичко на света. И тъкмо това място трябваше да избере иронията, за да разкъса булото пред нейния син! Но нямаше го и тук! Къде бе отишъл? Трябваше да намери бедното дете!
Проникнал слънчев лъч изостри за възбудените му сетива красотата на следобеда с високите дървета и удължаващите се сенки, със синевата и белите облаци, с мириса на сено и гукането на гълъбите, с цветята, извисили глави. Отиде в розариума и прелестта на внезапно огрените рози му се стори неземна. „Розата, тая испанка!“325 Три чудни слова! Там бе стояла Айрин, до храста с тъмночервените рози; стояла бе да прочете писмото и да реши, дали Джон трябва да узнае всичко! Той знаеше вече! Погрешно ли беше решила? Джолиън се наведе да помирише една роза; нямаше нищо по-нежно от кадифения листец на роза освен, разбира се, шията на Айрин! Той продължи по ливадата нагоре, до дъба. Блестяха само върховете му, защото внезапния слънчев лъч се бе скрил зад къщата; сянката долу беше гъста, блажено прохладна… а толкова му беше горещо! Спя за миг, хвана се за въжето на люлката… Джоли, Холи… Джон! Старата люлка! И изведнъж се почувства ужасно, смъртно зле. „Прекалих! — помисли той. — Наистина прекалих!“ Тръгна със залитане към терасата, завлече се по стълбите и падна до стената на къщата. Полежа така задъхан, заровил лице в орловите нокти, които бяха посадили и отглеждали с Айрин, за да бъде уханен въздухът под прозорците им. Но в уханието се намесваше ужасна болка. „Любов моя! — помисли той. — Сине мой!“ Промъкна се с усилие през стъклената врата и се отпусна в креслото на Джолиън старши. Книгата беше все там, и моливът в нея. Той го взе, надраска някаква дума на отворената страница… Ръката му се отпусна… Така става… значи!
325
Перифразиран стих от Браунинг (1812–1889).