Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Пипс заудря с копито, обзет от нетърпение, че толкова дълго стои на място, и Мат го потупа по шията, след което се почеса по белега на челюстта. Мехлемите на Тюон щипеха толкова силно, колкото го беше предупредила, но явно действаха. Новите няколко белега все още го сърбяха обаче. Тюон… Съпругата му. Беше женен. Знаел беше, че предстои, знаеше го от много време насам, но все пак… Женен. Трябваше да се чувства… по-различно някак, но продължаваше да се чувства като себе си. И така смяташе да продължи, огън да го гори, ако не успееше! Ако Тюон очакваше Мат Каутон да миряса, да се кротне в семейното гнездо, да престане да играе на комар или разни такива, чакаха я изненади. Може би трябваше да спре да тича по жени, още по-малкото да ги хваща, но пак щеше да танцува с тях и да му е приятно. И да ги гледа. Само не и когато е с нея. Огън да го изгори, ако знаеше кога щеше да е това. Нямаше намерение да ходи никъде, където щеше да се налага тя, както и да слуша приказките й за вино-черпци, за пъргави коняри и за жените в служба на Империята. И по кой начин женитбата й с него трябваше да служи на проклетата Империя?
Мусенджи остави другите десетима мъже и петимата огиери в червено-черни брони и подкара в лек тръс черния си кон към Мат. Конят му изглеждаше добър, гледан както за добра скорост, така и за издръжливост, доколкото Мат можеше да прецени, без да го е оглеждал подробно. Мусенджи също изглеждаше издръжлив, набит и стегнат, с обрулено от времето кораво лице и с очи като два лъскави камъка.
— Простете, ваше височество — каза той и дрънна по бронята си със стоманената си ръкавица, — но не трябва ли хората ви вече да се хващат за работа? — Провличаше си думите по-лошо и от Селусия, почти неразбираемо. — Много им се проточи почивката. Съмнявам се, че ще могат да довършат стената, преди да дойде предателят. — Мат се беше чудил колко време ще мине, докато го спомене това. Беше очаквал да е по-рано.
Със смъкнати шлемове, но в стегнати нагръдници, стрелците с арбалети бяха насядали по земята зад дългия извит в дъга вал, може би една третина от кръга, издигнат от пръстта, изхвърлена от дълбокия четири стъпки изкоп пред него и продължаващ малко след краищата на изкопа. Бяха го свършили бързо. Пехотата обикновено боравеше с лопата, кирка и брадва толкова добре, колкото и с оръжията. Конницата също, но тях по-трудно можеш ги накара да го повярват. Пехотинците знаеха, че си е по-добре да има нещо между тебе и врага, ако може. Сега сечивата лежаха разхвърляни край изкопа. Някои от мъжете играеха на зарове, други просто си отдъхваха, дори подремваха. Войниците спяха винаги, щом им паднеше. Неколцина дори четяха книжки. Книжки! Мандевин грачеше между тях, опипваше кръпката на окото си и току се навеждате да размени две-три думи с някого. Единственият пиконосец, застанал до коня си — физиономията и стойката му говореха, че няма нищо общо със стрелците наоколо — не държеше пика, а дълъг прът за знаме, обшит до средата с кожа. Теренът беше идеален за това, което си беше наумил Мат. Близо две мили тревиста морава, обрасла с полски цветя и ниски храсти, простираща се от насипа до дърветата в западния край. На север имаше блато, обрасло с редки дъбове — и някакви странни дървета с бели цветове — на гъсти дебели коренища, езеро в западния край и гора под езерото. На юг от блатото течеше малка река, на половин миля зад Мат, след което завиваше на запад откъм лявата му страна. Малка река, но достатъчно широка и достатъчно дълбока, за да се наложи на конете да плуват. Отсрещният бряг беше извън обсега на стрелите. За атакуващия имаше само един начин да се добере до насипа. Като препусне право срещу него.
— Когато дойдат, не искам да спрат и да броят колко души в червено и черно има тук — отвърна той. Мусенджи неясно защо потръпна. — Искам да видят недовършен насип и захвърлени сечива, защото сме разбрали, че се приближават. Кръвта им трябва да е кипнала от обещанието за сто хиляди златни корони, но искам толкова да се възбудят, че да не могат да мислят. Ще решат, че сме уязвими, че защитата ни е недовършена, и ако имаме късмет, ще се втурнат право напред. Ще допуснат, че половината от тях може да паднат от стрелите ни, но това само ще увеличи шанса някой от останалите да се докопа до златото. Ще очакват, че ще можем да пуснем само един залп. — Плесна с ръце и Пипс изцвили. — И тогава капанът ще щракне.