Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Старецът кимна и свещеникът го подкрепи да се надигне.
— Принц Джосуа — каза Странгиард, като държеше Джарнауга за лакътя. — Хрумна ми нещо.
Принцът се извърна от спешното обсъждане с Деорнот и останалите и изгледа нетърпеливо главния архивар.
— Какво? — Без опърлените вежди челото му се натрапваше още по-силно — бледа лъщяща изпъкналост под ниско подстриганата коса. — Да не искаш да построя нова библиотека? — Принцът се подпря изтощен на стената; отвън долитаха викове. — Извинявай, Странгиард. Казах глупост. Какво си намислил?
— Има изход.
Няколко оплескани с кал отчаяни лица се извърнаха едновременно към него.
— Какъв? — Джосуа се приведе, гледаше го напрегнато. — Да излезем с марш през вратата ли? Доколкото знам, отворена е.
Неотложността на момента помогна на Странгиард да издържи на погледа на принца.
— Има таен проход от караулната стая до източната врата — продължи той. — Знам го — нали вие ми наредихте да се взирам месеци наред в чертежите на замъка на Дендинис при подготовката за обсадата.
Спомни си свитъците от кафяв пергамент, изпъстрени с избледняло мастило със старателните указания на Дендинис, сега овъглени и превърнати в пепел върху каменния под на библиотеката. Очите му отново се просълзиха.
— Ако… ако се доберем дотам, можем да се измъкнем нагоре по Стайл към хълмовете Велдхелм.
— А оттам накъде? — запита с раздразнение Таусър. — Да умрем от глад по чукарите? Или да ни изядат вълците в Алдхеорте.
— Може би предпочиташ да бъдеш изяден тук веднага от по-неприятни създания? — изсумтя Деорнот.
Сърцето му заби по-бързо при думите на свещеника; смътната надеждица беше почти мъчителна, но бе готов да понесе всичко, за да спаси своя принц.
— Ще се наложи да си проправяме път с бой — обади се Изорн. — Вече чувам норните да нахлуват в резиденцията. С нас има жени и деца.
Джосуа огледа двайсетината изтощени и уплашени лица около себе си.
— Мисля, че е по-добре да загинем навън, отколкото да изгорим живи тук — каза най-накрая той. И вдигна ръка в жест на благослов или примирение. — Да тръгваме.
— Една дума, принц Джосуа.
Принцът се приближи до пристъпващия с големи усилия Джарнауга, подкрепян от свещеника.
— Ако успеем да се придвижим до вратата на Галерията — продължи тихо Странгиард, — възниква още един проблем. Тя е направена за защита, не за бягство. Отвътре лесно може да бъде не само затворена, но и отворена.
Джосуа изтри пепелта от челото си.
— Искаш да кажеш, че трябва да намерим начин да я блокираме зад себе си?
— За да имаме надежда за спасение.
Принцът въздъхна. По ранената му устна избиха капки кръв.
— Нека първо стигнем до вратата, след това ще му мислим.
Измъкнаха се накуп през вратата, като изненадаха двама норни в коридора. Айнскалдир тресна с брадвата си по шлема този, който беше по-близо до него, и мрачният проход се освети от бликналите искри. Другият успя само да вдигне късия си меч, преди Изорн и един от наглимундските стражи да го пронижат. Деорнот и принцът подкараха бързо придворните навън.
Грохотът от касапницата бе позатихнал. Из пустите коридори само от време на време долитаха болезнени стонове и възторжени възгласи. Щипещият очите пушек, догарящите пламъци и присмехулните песни на норните придаваха на резиденцията облика на кошмарно подземие, лабиринт в преддверието на самата Преизподня.
Насред варварски порутената градина на замъка ги нападнаха подвикващи копачи. Един от воините се строполи мъртъв с нащърбен букенски нож в гърба, а докато отблъскваха нападателите, една от прислужниците на Воршева бе отмъкната в една пукнатина в земята. Деорнот се втурна да я спаси и прониза едно гърчещо се и свирукащо черно тяло с меча си, но тя вече бе изчезнала. Единствено изящната пантофка, която остана да лежи в подгизналата от дъжда кал, напомняше за съществуването й само допреди миг.
Двама великани бяха открили винарската изба и водеха люта пиянска битка за последната бъчва пред караулното помещение на вътрешната крепост — налагаха се, обезумели от ярост, със сопите си и ревяха оглушително. Ръката на единия висеше, а другият имаше ужасяваща рана на главата: част от кожата му се люшкаше и цялото му лице беше окървавено. Но двамата продължаваха да се кълцат сред отломките от натрошени каци и труповете на защитници на Наглимунд, и да джавкат на неразбираемия си език.