Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Брат ми е засял семена за смъртта на всички! — простена Джосуа. — Той е луд!
Преди да успее да отговори — а и какъв ли би могъл да бъде отговорът му, запита се Деорнот, — двама норни с блещукащи като огънчета очи през процепите на шлемовете заобиколиха ъгъла на вътрешната крепост: влачеха пищящо момиче. Единият забеляза Деорнот, изсъска нещо, преряза с тъмния си тънък меч гърлото на девойката и блъсна тялото й настрани.
Деорнот усети да му се повдига и се хвърли към тях с вдигнат меч. Принцът го бе изпреварил с проблясващия като мълниите в черното небе над главата му Найдел — а беше едва следобед!
„Значи настъпи часът“, помисли си обезумял той.
Стоманата звънна в полираното омагьосано дърво.
„Над всичко достойнството мина му отчаяна мисъл. — Дори и никой да не го види… Бог вижда…“
Белите лица, отвратителни и злобни, плуваха пред смъдящите го от потта очи.
Нито един от сънищата му за Ада, нито една от гравюрите в многобройните му книги, нито едно от предупрежденията на учителите му ейдонити не биха могли да подготвят отец Странгиард за невъобразимия пъкъл, в който се бе превърнал Наглимунд. Светкавици пращяха в небето, буботеха гръмотевици, а гласовете на палачи и жертви едновременно се издигаха на възбог като вопли на прокълнати. Въпреки вятъра и шибащия дъжд навсякъде из мрака бушуваха пожари и изпепеляваха мнозина, които се надяваха да намерят спасение от безумието зад яките врати.
Докато накуцваше из тъмните коридори, той виждаше как норните се катерят през строшените прозорци на параклиса и стана безпомощен свидетел, когато сграбчиха нещастния брат Еглаф, коленичил за молитва пред олтара. Бе му непосилно да съзерцава онова, което щеше да последва, без да може да помогне с нищо на своя брат пред Бога. Измъкна се навън с очи, прелели от заслепяващите го сълзи, и натежало като олово в гърдите сърце и се насочи към покоите на принца във вътрешната крепост.
Сгушен в дълбоката сянка на живия плет, зърна телата на храбрия Етелферт от Тинсет и двама от гвардейците му, смлени на кървава пихтия от сопата на един ревящ гигант.
Пред очите му изтече до последна капка кръвта на главния управител Ейдграм, останал на крака, докато писукащите копачи връхлитаха отгоре му.
Видя и как един космат гигант раздра на парчета една от придворните дами под обезумелия поглед на друга, клекнала до тях жена.
Ужасът вилнееше на всяка крачка като някакъв кошмар, който никога няма да приключи.
Макар и убеден, че Бог е извърнал очи от предсмъртната агония на Наглимунд, той отправи отчаяна и страстна молитва през сълзи към Усирис. Сред купчина трупове, чиито очи се белееха като на убити по време на лов животни, пред него изникнаха двама обгорели рицари без шлемове. Мина доста време, преди да разпознае в тях Деорнот и принца. Още по-мъчително трудно успя да ги убеди да го последват.
В лабиринта от коридори на резиденцията беше по-спокойно. Норните бяха успели да проникнат и тук: имаше няколко сгърчени до стената и пльоснати върху каменната настилка тела, но повечето хора се бяха скрили в параклиса или трапезарията, където норните не бяха претърсвали. Поне засега.
При вика на Джосуа Изорн отлости вратата. Синът на Исгримнур, Айнскалдир и шепа еркинландци и римъри охраняваха лейди Воршева и херцогиня Гутрун. Имаше още няколко придворни, сред които бяха Таусър и арфистът Сангфугол.
Докато принцът се опитваше да се освободи от прегръдката на ридаещата Воршева, Странгиард откри легналия на един тюфлек в ъгъла Джарнауга; главата му бе бинтована надве-натри с просмукана с кръв превръзка.
— Покривът на библиотеката се срути — усмихна се горчиво старият римър. — Боя се, че пламъците погълнаха почти всичко.
За отец Странгиард това може би беше най-тежкият удар. Той отново зарида и сълзите потекоха дори изпод превръзката на окото му.
— Можеше… можеше да е и по-лошо — успя да изстене накрая той. — Можеше и ти да загинеш, приятелю.
Джарнауга поклати глава и трепна от болката.
— Не. Все още не. Но съвсем скоро. Успях да спася едно нещо.
Той измъкна изпод робата си омачкания ръкопис на Моргенес. Най-горната страница аленееше от кръвта му.
— Пази го. Надявам се, че все още може да помогне.
Странгиард взе внимателно ръкописа, завърза го с един шнур от масата на Джосуа и го пъхна във вътрешния джоб на расото си.
— Можеш ли да се изправиш? — попита той Джарнауга.