Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Ураганът връхлиташе с барабанен грохот като рояк оси.
Свирепият вятър за малко да угаси фенера на Деорнот; той го заслони с наметалото си, докато пламъкът отново не заблещука уверено. До него Изорн Исгримнурсон се взираше в студения, прорязван от светкавици мрак.
— В името на Божието дърво! Черно като в нощ — изпъшка Деорнот. — Току-що отмина пладне, а едва виждам.
Изорн отвори уста, тъмна ивица върху бледото му, осветено от фенера лице, но не отрони нито дума. Устните му помръдваха беззвучно.
— Всичко ще е наред — опита се да го успокои Деорнот, но самият той бе уплашен от страха, обладал младия римър. — Най-обикновен ураган — поредният злобен, жалък номер на Приратес…
Самият той знаеше, че това не е истина. Черните облаци, които забулваха слънцето, домъкнали нощта до самите порти на Наглимунд, влачеха със себе си заплаха, която притискаше цялото му същество с тежестта на каменния похлупак на гробница. Що за магия беше тази, пронизала го като с ледено копие до мозъка на костите?
Ураганът настъпваше неумолимо към тях като огромен тъмен облак, проснал се във всички посоки около замъка, извисил се и над най-високите зъбери на стените, раздиран от синкавобелия блясък на светкавиците. Сгушеният град и околността проблясваха ослепително за миг и отново потъваха в мрак. Барабанният грохот отекваше в преградната стена.
Когато блесна поредната светкавица, замествайки за миг дневната светлина, Деорнот видя нещо, което го накара да се извърне и да сграбчи ръката на Изорн тъй силно, че римърът присви очи от болка.
— Доведи принца — глухо каза Деорнот.
Изумлението от странното поведение на Деорнот потисна суеверния страх на Изорн от урагана. Лицето на младия рицар сякаш се бе състарило, изпод забитите му в ръката на Изорн нокти потече струйка кръв.
— Какво… какво има?
— Доведи принц Джосуа — повтори Деорнот. — Върви!
Без да откъсва очи от приятеля си, римърът направи знака на Дървото и тръгна, олюлявайки се, към стълбището.
Втрещен, натежал като олово, Деорнот не помръдваше; предпочиташе да беше загинал на хълма Биволски гръб — дори с най-позорната смърт, — отколкото да бе зървал гледката пред очите си.
Когато Изорн се върна с принца и Джарнауга, Деорнот продължаваше да гледа втренчено пред себе си. Не се наложи да го питат какво е видял, тъй като светкавиците осветиха гледката.
Пред стените на Наглимунд стоеше огромна армия. Сред вихъра на урагана се възправяше безкрайна гора от настръхнали копия. Цяла галактика от грейнали очи проблясваше в мрака. Барабаните отново изтрещяха като гръмотевица, а ураганът се носеше към замъка и града като гигантска вълна от дъжд, черни облаци и ледени мъгли.
Хиляди грейнали очи, изпълнени с ожесточено нетърпение, оглеждаха втренчено стените. Развети бели коси и тесни бледи лица в тъмни шлемове не помръдваха с приковани в камъните на Наглимунд погледи. Небесният огън оцветяваше в синьо върховете на копията. Бяха сякаш някаква призрачна армия, неосезаема като лунно сияние. Барабаните изгърмяха ритмично. Из мъглата крачеха и някакви високи бронирани силуети с криви тояги в ръцете. Барабаните отново гръмнаха и се възцари тишина.
— Милостиви Ейдон, смили се над мен! — замоли се Изорн. — Положи ме с ръце върху гръдта си…
— Кои са тия, Джосуа? — попита тихичко Деорнот, сякаш просто от любопитство.
— Белите лисици. Норните — отвърна принцът. — Подкрепленията на Елиас. — Той вдигна уморено ръка, сякаш за да изтрие от погледа си гледката на призрачния легион. — Децата на Краля на бурите.
— Ваше високопреосвещенство, моля ви!
Отец Странгиард дърпаше възрастния мъж, отначало лекичко, а след това все по-силно. Старецът не помръдваше от пейката — дребен силует в сумрака на билковата градина.
— Трябва да се отдадем на молитви, Странгиард — повтори заинатено епископ Ейнодис. — Падни на колене.
Пулсиращият, оглушителен тътен на урагана се усилваше. Главният архивар изпита паническо желание да побегне — някъде, където и да е.
— Това… това не е обичайното смрачаване, епископе. Трябва да влезете вътре веднага. Моля ви.
— Знаех си, че не бива да оставам. Казах на принц Джосуа да не застава срещу законния крал — не преставаше да хленчи Ейнодис. — Бог ни се гневи. Трябва да се молим, за да ни покаже праведния път — да си спомним мъките му върху Дървото…