Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Беше Саймън. И в същия момент беше драконът. И въпреки всичко самата земя в цялата й безбрежност и всичките й подробности. И още се разрастваше и разрастваше, усещаше животът му на простосмъртен да го напуска…
Сред внезапната самота на величието си, уплашен, че ще загуби всичко, той протегна ръка да докосне онези, които беше познавал. Усещаше топлината на техните животи, сякаш искри сред огромен, брулен от ветрове мрак. Толкова много животи — толкова значими, толкова нищожни…
Видя Рейчъл — приведена, остаряла. Седеше на столче в празна стая и държеше побелялата си глава с ръце. Кога се бе смалила толкова? В краката й лежеше метла, а до нея имаше събрана купчинка прах. Стаята на замъка бързо потъваше в мрак.
Принц Джосуа стоеше изправен на един склон, загледан към долината. Отблясъците на огъня осветяваха мрачното му лице. В израза му се четеше съмнение и болка; той се опита да протегне ръка и да му вдъхне увереност, но можеше само да наблюдава, без да докосва.
Дребен кафяв мъж, когото не познаваше, направляваше лодката си в някакви зеленикави води. Клоните на огромни дървета провисваха във водата и се носеха облаци от мушици. Дребосъкът потупа затъкнатия в колана му пергаментов свитък, сякаш за да се увери, че си е на мястото. Вятър разлюля надвисналите клони и той се усмихна признателно.
Едър мъжага — дали не беше Исгримнур? Защо беше без брада? — крачеше по някакъв порутен вълнолом, загледан в смрачаващото се небе и бушуващия океан.
Красив старец с дълга разчорлена бяла коса си играеше с тълпа полуголи дечица. Сините му очи гледаха кротко и отнесено, набръчкани в крайчетата от щастливата му усмивка.
Мириамел, чиято коса беше подстригана много късо, наблюдаваше от перилата на някакъв кораб струпващите се на хоризонта огромни облаци. Платната плющяха над главата й. Прииска му се да я погледа по-дълго, но видението отлетя като отнесен от вятъра лист.
Висока, облечена в черно хернистирка бе коленичила пред две каменни пирамиди сред гора стройни брези на връхлитан от вятъра планински хребет.
Крал Елиас се взираше в дъното на винена чаша с обрамчени от червени кръгове очи. На коленете му лежеше Печал. Сивият меч напомняше див звяр, който се преструва на заспал…
Пред него внезапно изникна Моргенес, увенчан от пламъци; сякаш ледено копие прониза драконовото му сърце. Старецът държеше огромна книга и устните му помръдваха в страдалчески, безмълвни викове, сякаш крещеше някакво предупреждение… пазете се от лъжливия пратеник, пазете се от фалшивия месия… пазете се…
Лицата изчезнаха, с изключение на един-единствен призрак.
Някакво момче, слабо и непохватно, си проправяше път през мрачни тунели под земята, ридаеше и пълзеше из лабиринта като хванато в капан насекомо.
Момчето стоеше на някакъв облян от лунна светлина склон и се взираше с ужас в някакви бледолики силуети и един сив меч, самото то скрито в сянката на тъмен облак.
Същото момче, вече пораснало, стоеше изправено пред огромна бяла кула. На пръста му проблясваше златиста светлина, макар то да се бе стаило в плътния сумрак. Виеха камбани, а покривът бе обхванат от пламъци…
Мракът започна да го обгръща отвсякъде, да го увлича към други, още по-странни места — където той не искаше да се озове. Трябваше да си спомни името на това дете, на това недодялано момче, което тънеше в невежество. Не искаше да се озове там; искаше да си спомни…
Името му бе… името му бе… Саймън!
Саймън.
И гледката започна да помръква…