Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Отвори очи по-широко. Всичко наоколо бе пронизващо бяло, освен златистото лице на Джирики, което се рееше малко над него. Намираше се в пещера с покрити с бледа пепел стени, прорязани от едва доловими ивици; на каменния под покрай стените бяха струпани купчини кожи, дървени гравюри и украсени бокали. Натежалите му ръце, сковани, но някак странно чувствителни, сграбчиха кожената завивка и опипаха лекичко дървеното легло, в което бе легнал. Как…?
— Аз…
Отново се закашля.
— Ранен си и си изтощен. Нормално е.
Ситът свъси чело, но грейналите му очи не промениха израза си.
— Знаеш ли, че извърши нещо ужасно, Саймън? Втори път ме спаси.
— Ммммм.
Мозъкът му реагираше мудно като мускулите му. Какво точно се бе случило? Планината… пещерата… и…
— Драконът!
Саймън усети, че се задавя, и опита да се надигне. Кожената завивка се плъзна надолу и той почувства сковаващия студ. Светлината се процеждаше през закачената на входа кожена завеса. Всичко около него се завъртя, главата му забуча и той отново се отпусна назад.
— Няма го — отсече Джирики. — Мъртъв или не — не знам, — но го няма. Когато ти нанесе удар той се преметна край теб и се провали в бездната. Не можах да забележа къде точно сред снеговете и ледовете на безконечните дълбини. Ти размаха меча Трън като истински воин, Сеоман Снежен кичур.
— Аз…
Пое колебливо дъх и опита да заговори отново. Говоренето му причиняваше болка.
— Не мисля… че бях аз. Трън… ме използва. Искаше… да бъде спасен, струва ми се. Сигурно звучи глупаво, но…
— Не е глупаво. Мисля, че си прав. Виж.
Джирики посочи близката стена. Трън лежеше, положен върху наметалото на принца, черен и далечен като дъно на кладенец. Нима това нещо бе оживяло в ръката му?
— Беше лесно да го донесем — продължи Джирики. — Вероятно искаше да ни доведе тук.
От думите на сита нещо в главата на Саймън просветна.
„Мечът искаше да дойде тук — но къде е това тук? И как се озовахме… О, Божия майко, драконът…“
— Джирики! — задъха се той. — Другите! Къде са другите?
Принцът кимна.
— А, да. Мислех да мине повече време, но явно нямам избор.
За момент той затвори големите си светли очи.
— Ан’най и Гримрик са мъртви. Заровихме ги в Урмшайм. — Той въздъхна и объркано зажестикулира. — Ти не проумяваш какво означава да заровиш простосмъртен и сит заедно, Сеоман. Много рядко се случва, а цели пет столетия въобще не се е случвало. Делата на Ан’най ще са живи до свършека на света сред Танца на годините в летописите на нашия народ, а името на Гримрик ще живее заедно с неговото. Те завинаги остават да лежат под Дървото на Удун. — Джирики помълча малко. — Останалите… е, те оцеляха.
Нещо сграбчи сърцето на Саймън, но той отблъсна мислите за двамата загинали за по-късно. Загледа се в криволичещите бледи ивици и забеляза, че са изображения на огромни змии и зверове с издължени бивни — покриваха целия таван и стените. Безизразните им погледи го разтревожиха: взираше ли се по-дълго в тях, сякаш започваха да се движат. Обърна лице към сита.
— Къде е Бинабик? Искам да говоря с него. Сънувах най-странния сън… най-странния сън…
Преди Джирики да отговори, Хейстън пъхна глава в отвора на пещерата.
— Кралят още ли не ще да приказва? — попита той, след което видя Саймън. — О, хлапак, надигна се, а? — нададе радостен вик той. — Чудесно!
— Какъв крал? — смути се Саймън. — Надявам се, не Елиас?
— Не, хлапе — поклати глава Хейстън. — След… след всичко горе в планината ни намериха тролите. Ти проспа няколко дни. Сега сме в Минтахок — планината на тролите.
— Бинабик при семейството си ли е?
— Не съвсем.
Хейстън погледна Джирики. Ситът кимна.
— Бинабик и Слудиг… кралят ги държи затворници. Някои казват, че ги заплашва смъртно наказание.
— Какво!? Затворници ли?! — избухна Саймън и отново се отпусна, усетил жестока болка в главата. — Но защо?
— Слудиг, защото е омразен римър — обясни Джирики. — А Бинабик, казват, бил извършил някакво ужасно престъпление срещу краля на тролите. Още не знаем какво, Сеоман Снежен кичур.