Сянката на планината

Халед. Тя все тъй бе осветена, вратата на къщата зееше. Изглеждаше, сякаш в нея няма жива

душа.

Изкачихме се заедно по стълбите и влязохме във вестибюла. Смъкнах тялото на ДаСилва

на земята и се заехме да го развързваме.

— Какво правите? — обади се Халед зад гърба ми. Завъртях се с лице към него.

Държеше пистолет.

— Салам алейкум, Халед — поздрави Карла и в ръката й също се появи пистолет.

— Ва алейкум салам — отвърна той. — Какво правите?

— Къде е Абдула? — попитах.

— Мъртъв е.

— О, не, не! — извиках. — Само това не!

— Аллах да приеме душата му — обади се Карла.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — изрекох сподавено. — Къде е?

— Отгоре му имаше четирима убити, като го намерих. Единият беше Вишну. Знаех си, че

този нагъл главорез ще дойде тук да злорадства. Но вече е мъртъв и сега моята Компания ще

вземе всичко негово.

— Къде е тялото на Абдула?

— При телата на моите мъртви бойци — отвърна Халед. — В трапезарията. Питам те за

последно, какво правиш тук?

— Тоя нещастник се беше заблудил и стигна твърде надалеч. — Вдигнах покривалото и

открих лицето на ДаСилва. — Връщаме го. От твоите ли е, или от техните?

— Използвахме го да нагласим клопката — отвърна Халед. — Сам го гръмнах, след като

изпълни предназначението си, но той избяга.

— И се върна — каза Карла. — Халед, можем ли да го оставим тук? Не искаме да

замесват в това Идрис.

— Оставете го. Скоро моите хора ще се върнат с камионите. Ще натоваря и него при

труповете, които утре ще изхвърлим в канала.

— Не искам да виждам Абдула мъртъв, Халед — казах. — Заклеваш ли се, че е мъртъв?

— Уалла[117]! — отвърна той.

— Аз искам да го видя — каза Карла. — Но ти няма нужда да идваш.

Навсякъде заедно, никога поотделно: но понякога само единият трябва да стори нещо за

двамата.

— Ще дойда — казах. Вече ми прилошаваше. — Ще дойда. Халед ни поведе през

всекидневна към главната трапезария. На масата, наредени едно до друго, лежаха четири

тела, както обитателите на тротоара спят по улиците.

Веднага съзрях Абдула — дългата му коса се спускаше надолу от масата. Искаше ми се

да се извърна, да побягна. Това прекрасно лице, това лъвско сърце — непоносимо бе да ги

видя изстинали, този огън в небесата — угаснал.

Карла отиде при него, сложи длан на гърдите му и заплака. Не можех просто да стоя.

Тръгнах покрай масата, главите на мъртвите докосваха като полъх пръстите ми, и хванах

ръката на Абдула.

Лицето му бе строго и ме обзе спокойствие, когато го видях. Беше облечен в бяло и

целият бе окървавен. Една чиста черта преминаваше по челото му там, където е била бялата

му шапка, но гордото му лице с гъсти вежди, нос и брада като на шумерски цар бе омазано с

кръв.

Бяха го простреляли с куршуми, бяха го промушвали с ножове, но окървавеното му лице