Сянката на планината

— Знаел си и не си ни предупредил?

— Сега си предупреден, Лин, и се смятай за благословен. Трябва да се махате. Бойците

ми са изнервени. Да не стане някоя злополука.

— Аллах хафиз, Халед — повлече ме Карла.

— Кажи на Абдула… Кажи му, че сме тук, в планината, ако му потрябваме — казах.

— Ще му кажа, но мога да говоря с него чак след като боят започне — отвърна тъжно

Халед. — Мир и на двама ви тази нощ.

Той махна, защото бяхме стигнали края на алеята, твърде далече, за да ни огласи

мислите си. Махнахме му в отговор и изтичахме до началото на дългото планинско

изкачване.

Спрях я. Беше тъмно, но в очите й проблясваха размисли.

— Може ли да ти кажа нещо?

— Пак ли? — засмя се тя.

— Тази нощ ще стане напечено — отвърнах. — Ако поискаш да заминеш някъде

надалеч, ще те откарам, където кажеш.

— Първо да предупредим Идрис — усмихна се тя и тръгна по пътеката.

Гоних я чак докато изкачим склона и когато изтичахме на платото, пълно с ученици, разговарящи до късно край огъня, едва дишахме. Намерихме Силвано и издействахме да ни

пусне при Идрис в голямата пещера.

— Убийци — каза Идрис, след като разказът ни свърши.

— Вещи в занаята при това — отвърнах. — Трябва да се махаме оттук, Идрис. Поне за

тази нощ.

— Разбира се. Трябва да отведем учениците на безопасно място. Веднага ще дам

нареждания.

— Аз ще остана да пазя — каза Силвано.

— Не! — възрази Идрис. — Трябва да дойдеш с нас.

— Длъжен съм да не се подчиня! — отвърна Силвано.

— Трябва да дойдеш с нас — повтори Идрис.

— Здравият разум го изисква, Силвано — подкрепих го и аз. — Ако някой отдолу се

опита да избяга тук горе и го подгонят, никой не е в безопасност.

— Трябва да остана, учителю-джи — отвърна Силвано. — А вие трябва да тръгвате.

— Има такова нещо като прекалена храброст, Силвано — каза Идрис. — Както и

прекалена вярност.

— Всичко, написано от теб, е тук, учителю-джи — рече Силвано. — Повече от петдесет

сандъка, голямата част разопаковани и разпръснати за изучаване. Не можем да ги съберем на

едно място за малкото време, което имаме. Ще остана и ще пазя творчеството ви.

Предаността му ме възхищаваше, но рискът ми изглеждаше твърде голям, а цената

твърде висока за писмено творчество. После се обади Карла:

— Ние ще останем с теб, Силвано.

— Карла… — подхванах, но тя ми се усмихна с истинска любов и… какво да ми

оставаше?

— Силвано, май ще си правим компания — въздъхнах.

— Значи решено — каза Идрис. — Елате с мен и съберете възможно най-бързо

учениците, да си вземат каквото ценно имат. Ще слезем по по-равния път до храма на Кали, там, където започва магистралата. Пратете ни съобщение, когато в нашето светилище всичко

утихне.

— Идрис — казах. — Чувствам се гадно, че това се пренася тук горе. Съжалявам.