Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Взех вода, навлязох в гората и изпразних тялото си, изстъргах всичко от себе си, измих
се, върнах се и я заварих да седи и да се взира в нашето късче небе.
— Добре ли си? — попитах я.
— Да. Ти къде беше?
— Да се измия.
— След като си промил раните по ръцете и краката ми.
— Държа на хигиената.
Седнах до нея, тя се прикъта до мен.
— Няма го вече — каза, опряла лице на гърдите ми.
— Няма го вече — повторих като ехо.
Денят вдигна синьо знаме и живите звуци се пробудиха — крясък, смях, дързък птичи
вик сред грейналата светлина и трепетния любовен зов на гълъбите.
Тя пак заспа и аз притихнах до нея, потънал в онзи покой, какъвто ражда само спящата
любов; мислите за Абдула, куршумени рани в съзнанието ми, все тъй кървяха.
Той бе олицетворение на самодисциплината, добър до кръв за приятелите си и понякога
тъй безмилостен, че чак петнеше собствената си чест. По свой начин последното важеше и
за мен.
Накрая заспах, понесен от вълна утешителни думи — словата на Идрис. Те преминаваха
отново и отново през мислите ми: овце, които броят овце.
Тайната на любовта е какви ще станем — повтаряха те. — Тайната на любовта е какви
ще станем. И ромолът на сричките премина в първия кротък дъжд на новия мусонен сезон, когато сутринта се събудихме.
Все още изранени от нощта, се върнахме в лагера тъкмо когато проливен дъжд напълни
небето с морета, пречистени от своя възход, и се изля по раменете на разлюлените дървета от
вятъра.
Игриви ручеи рукнаха, прокарвайки свои собствени пътища по предварително
очертаните, птици се сгушиха по клоните и не смееха да политнат. Растения — едва видими
апострофи до вчера — избуяха в абзаци, лиани, задрямали като змии през зимата, нахално се
заизвиваха, свежи и яркозелени. Благословен от небето, светът се роди отново и надеждата
изми праха и кръвта, натрупали се за една година по планината.
ПЕТНАЙСЕТА ЧАСТ
ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
В КРАЯ НА ТАЗИ ПЪРВА ДЪЖДОВНА СЕДМИЦА гледахме как Силвано танцува с
учениците, докато дъжд вали и слънце грее, което се случваше рядко, и дори Идрис направи
две-три танцови стъпки, опрян на дългата си тояга, а после ние с Карла за последен път
слязохме от планината.
Не знаехме, че след около година стръмната пътека ще се изгуби, заличена от природата.
Не знаехме, че платото и пещерите ще буренясат скоро след като Идрис и учениците му
вдигнат лагера и се отправят за Варанаси.
Не знаехме, че няма да го видим никога повече. Разказвахме си истории за него по целия
път надолу към магистралата, неподозирайки, че той вече е философски призрак, който ще
продължи да живее само в идеите и в спомените ни. Не знаехме, че Идрис за нас е вече
изгубен във времето като Абдула.
Надбягвахме се с един черен облак чак дотам, където започваше полуостровът — на
кръстовището до кино „Метро", и паркирахме мотора в арката под хотел „Амритсар" точно
когато се изви нова буря.
Връхлетя ни от двете страни на арката, а ние се прегърнахме и се смяхме, докато пороят
плющеше върху нас. Когато отмина, избърсахме дружно мотора, а Карла през цялото време
му говореше като някакъв психомеханик.
Изкачихме се по стълбите във фоайето и след седмиците, прекарани в планината, го
заварихме променено. На мястото на Джасвантовия таен шкаф се мъдреше стъклена врата на
хладилник. Беше запазил тежкарския стол, но дървеното бюро бе заменено с нов тежкарски
плот от стъкло и синтетика.
Самият Джасвант бе издокаран с тежкарски костюм и вратовръзка.
— Джасвант, ама какво е това, дявол го взел?
— Трябва да влизаш в крак с промените, пич — отвърна той. — Здравейте, госпожице
Карла. Колко е прелестно, че ви виждам пак.
— Много хубав костюм, Джасвант — отвърна тя.
— Благодаря, госпожице Карла. Добре ли ми стои, как ви се струва?
— Много строен те прави. Ела да те прегърна. Само да не те омокря, че съм вир-вода.
Аз все тъй се мръщех със старческа подозрителност срещу новото му бюро.
— Какво има? — попита той.
— Рецепцията ти прилича на митничарски плот на летище. — Е, и?
— Оттам минаваш не защото искаш, а защото няма начин.
— Можеш да минеш към старото бюро, когато решиш. Олег го купи. В твойта стая е.
— Олег! Ама и него го бива, мътните да го вземат. Изпреварил ме е.