Сянката на планината

— В момента не ми се иска да съм никъде другаде на тази планета — каза тя.

Не можах да отговоря, защото чухме първия изстрел.

Колкото по-далече се стреля, толкова страхът е по-слаб. Оглушителният гръм отдалеч до

ухото ти се чува като щракане с пръсти. Чухме първите изстрели и те прозвучаха като

ръкопляскания, които преминаха в бурни аплодисменти.

Силвано и Виджай изтърчаха обратно в пещерата и приклекнаха до нас.

— Долу има цяла войска — рече Силвано, заслушан в гърмежите.

— Две войски — отвърнах. — И дано там си и останат.

Залповете накрая утихнаха. Възцари се тишина, а после затрещяха отделни изстрели, един след друг, недалече от нас, приближаваха. Много изстрели.

Чакахме в тъмното, наострили уши за всяко изпукване на клонка и всеки полъх на

вятъра. Минутите течаха в заплашителна тишина и най-сетне чухме шум, пухтене и пъшкане

откъм стръмната пътека.

Силвано и Виджай скочиха и побягнаха нататък, преди да успея да ги спра. Карла също

понечи да тръгне, но я задържах.

Върху платото на четири крака изпълзя мъж. Силвано стоеше като сянка от дясната му

страна и се целеше в главата му. Мъжът с мъка се надигна на крака. Държеше пистолет.

Виджай замахна с пръта и го обезоръжи, но пистолетът изгърмя и куршумът се заби в

стената на пещерата близо до мястото, където се спотайвахме ние.

— Добра намеса, Шантарам — обади се Карла. — Ако бях излязла, името ми щеше да се

изпише на тоя куршум.

Мъжът се задържа на треперещите си крака за секунда и после рухна ничком на земята.

Когато с Карла стигнахме там, Виджай го преобърна.

Бе мъртъв.

— Виж дали няма опашка, Силвано — наредих.

— Познаваш ли го?

— Това е ДаСилва.

— На чия страна беше?

— Не на която трябва — отвърнах. — До самия край.

Силвано и Виджай се засилиха надолу по пътеката да проверят за чужди хора.

Взрях се в трупа и осъзнах, че не мога да оставя да го намерят в лагера на учителя

Идрис. Нямах избор — трябваше да го преместя. През живота си Карла бе преместила два

трупа, поне аз знаех за два. Аз бях местил три — един в затвора, един в дома на приятел и

мъртвия гангстер ДаСилва. И на двамата с него ни беше най-трудно.

— Не можем да го оставим тук да го намерят ченгетата — казах.

— Прав си — отвърна тя. — Тъкмо такива скандали убиват интелекта.

— Няма да е лесно. Хълмът е стръмен, а ще мъкнем труп.

— Да. — Тя се огледа, подпряла ръце на кръста.

Увихме го в сарито на една ученичка и го стегнахме здраво. После привързахме и от

двата му края въжета, за да го носим.

Тъкмо бяхме приключили, когато пристигнаха Силвано и Виджай. Очите на Виджай

така се бяха облещили от ужас, че приличаха на стриди.

— Призрак ли си видял?

Сянката на планината Той трепереше и сочеше увития труп на ДаСилва.

— Дано да е бил призрак — казах. — Ще го свалим долу в къщата. Няма нужда