Сянката на планината

— Да се разпределим на няколко наблюдателни поста? — предложи Силвано.

— Не! — заявихме в един глас с Карла.

— Всеки, който се качи тук, влиза на нашата територия — казах. — Да намерим

позиция с прикритие и с път за бягство, откъдето да наблюдаваме излаза на пътеката горе.

Ако някой се появи, ще го плашим със стрелба и шумотевица.

— А ако тръгнат на бой?

— Тогава ще ги убием — заяви Карла. — Преди те да са ни убили. Силвано, ти си

смъртоносен стрелец, а и мене ме бива. Ще се оправим.

— Или можем да избягаме, да се прегрупираме и да изчакаме всичко да мине —

предложих. — Има много подходящи скривалища, а онези няма да са вечно в планината.

— Аз казвам да се бием — заяви ученикът с пръта.

— Аз казвам да решим дали да се бием, или да бягаме, ако ни се наложи да го решим —

казах.

— Съгласен съм, че трябва да разполагаме с добро прикритие — намеси се замислено

Силвано. — От най-близката пещера до пътеката най-добре ще се вижда как идват.

— Тази стратегия не предлага изход — казах. — Обичам винаги да разполагам с изход.

— Изход има — отвърна Силвано. — Ела да ти покажа.

В дъното на пещерата имаше завеса. Бях я виждал, но си мислех, че е окачена там да

закрива голата стена. Силвано я дръпна и ни поведе с фенерче по тесен проход — или

естествено образуван, или изсечен между първата и последната пещера.

От него влязохме в пещерата на Идрис, близо до гористия край на джунглата: само на

няколко крачки от нейното прикритие.

— Тук ми харесва — отбеляза Карла. — Ако можех, щях да купя пещерата и да заживея в

нея.

— И аз — съгласих се. — Да отиваме в първата пещера и да се подготвим. Нямаме много

време.

— За вас не знам, но аз съм гладен — каза Силвано и се потърка по корема.

Донесохме в пещерата суха храна, вода, одеяла и фенерчета. Изгълтах онова в чинията, която Карла ми подаде, преди да съм разбрал какво ям, но щом утолихме глада, ни загриза

страхът.

Карла седеше до мен, а насам идваха убийци — инстинктите ми крещяха да се махаме

от този ад, по дяволите. Тя обаче бе решителна и спокойна. Бе сита, чистеше пистолета си и

си тананикаше. И сега, като си го припомням, тя винаги е имала кураж и за двама ни.

— Къде са сандъците с написаното от Идрис? — попитах и погледнах Силвано.

— В голямата пещера — отвърна той, докато си дояждаше вечерята.

— Тогава нека удържаме всякакви схватки по-далече от нея. Някой заблуден куршум

може да причини пожар.

— Съгласен съм.

Виджай взе чинията на Карла и я сложи върху другите извън пещерата.

— Познавам тази гора. — Силвано се изправи и се протегна. — Ще претърся района

заедно с Виджай. Трябва и да отида до тоалетна.

Той бързо излезе навън при Виджай, двамата тръгнаха надясно и се загубиха от

погледите ни. Излазът на пътеката върху платото ни се падаше отляво.