Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Сега какво искаш? — изръмжа тихо и ядосано Джендри.

— Меч.

— Черния палец държи всички оръжия заключени, казах ти го сто пъти. Този за лорд Пиявица ли ще е?

— Не. За мен. Ти ще счупиш ключалката с чука си.

— А те ще ми счупят ръцете — изръмжа Джендри. — Ако не и по-лошо.

— Няма, ако избягаш с мен.

— Ако избягаш, ще те хванат и ще те убият.

— На теб ще ти направят по-лошо. Лорд Болтън дава Харънхъл на Кървавите глумци, сам ми го каза.

Джендри избута кичура коса от очите си.

— И какво?

Тя го изгледа безстрашно в очите.

— Това, че когато Варго Хоут стане господарят тук, ще отсече краката на всички слуги, за да не бягат. На ковачите също.

— Празни приказки — изсумтя той.

— Не, вярно е, чух когато лорд Варго го каза — излъга тя. — Ще отреже по един крак на всеки. Левия. Иди в кухнята и събуди Горещата баница, той тебе ще те послуша. Ще ни трябва хляб или ечемичени питки, каквото има. Ти взимаш мечовете, а аз ще се погрижа за конете. Ще се срещнем при задната портичка на източната стена, зад Кулата на духовете. Там никой не ходи.

— Знам я. Само че я пазят като всички други.

— И какво? Мечовете забрави ли?

— Не съм казал, че ще дойда.

— Не си. Но ако дойдеш, няма да забравиш мечовете, нали?

Той се намръщи.

— Не — каза накрая. — Няма да ги забравя.

Аря се върна в Кралската клада по същия начин, вслушвайки се за стъпки след себе си. В килията си се съблече до голо и се облече много грижливо, с два пласта долни дрехи, топли чорапи и най-чистата си туника. Завърза си обувките, метна дебело вълнено наметало на кльощавите си рамене и го закопча под гърлото. Тиха като сянка тръгна обратно надолу по стъпалата. При солария на лорда спря и се ослуша до вратата, увери се, че няма никой, и бавно я отвори.

Картата от овча кожа беше на масата до останките от вечерята на лорд Болтън. Тя я нави стегнато и я пъхна под колана си. Беше оставил и камата си на масата, така че Аря взе и нея в случай, че Джендри се откаже.

Когато се промъкна в конюшнята, един от конете в яслите тихо изпръхтя. Всички коняри спяха. Тя сръга единия с върха на обувката и той скочи и сепнато попита:

— А? Кво?

— Лорд Болтън иска три оседлани коня.

Момчето стана и изтръска сламата от косата си.

— Толкова късно? — Примига срещу герба на туниката й. — Че за кво са му тез коне, в тъмното?

— Лорд Болтън не е свикнал слугите да го разпитват. — Тя скръсти ръце и зачака.

Конярчето продължи да се пули в одрания мъж. Знаеше какво означава.

— Три, викаш?

— Един, два, три. Бързи, подковани и със здрави крака.

Аря му помогна да оседлае конете. Надяваше се момчето да не пострада на сутринта, но знаеше, че едва ли ще му се размине.

Най-трудната част беше да преведе конете през замъка. При всяка възможност се задържаше в сянката на външната страна, така че за да я видят, обикалящите по бойниците постове трябваше да надничат право надолу. „И да ме видят, какво? Нали съм личният виночерпец на милорд.“ Нощта беше студена и влажна. От запад прииждаха облаци, скриваха звездите, а Кулата на плача скимтеше скръбно при всеки порив на вятъра. „Мирише на дъжд.“ Аря не знаеше дали това ще е добре, или зле за бягството й.