Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— За да ни примами навън — обади се тихо Айнскалдир. — На открит бой.
Свъсил вежди, той прокара палец по острието на камата си.
— Възможно е — отвърна принцът. — Но би трябвало да ме познава по-добре.
— Джосуа…
Джарнауга гледаше оттатък вдигащата лагера войска към утринната мъгла, забулила северния хоризонт.
— От север се задават странни облаци.
Другите се вторачиха нататък, но не видяха нищо, освен смътните очертания на Фростмарч.
— Какви са тези облаци? — запита най-после принцът.
— Буреносни облаци. Абсолютно необичайни. Каквито не съм виждал никога южно от планините.
Принцът бе застанал до прозореца, притиснал чело в хладната каменна рамка и заслушан в ромона на вятъра. Долу пустият двор бе огрян от лунната светлина и дърветата се полюшваха.
Воршева измъкна бялата си ръка изпод кожената завивка.
— Джосуа, какво има? Студено е. Затвори прозореца и си легни.
Той не помръдна.
— Вятърът духа навсякъде — отвърна кротко той. — Не можеш да му попречиш нито да нахлуе, нито да си замине.
— Прекалено късно е за твоите гатанки, Джосуа — прозя се тя и прокара пръсти през черната си коса, която се разпръсна върху чаршафа като черни криле.
— Вероятно за много неща е прекалено късно — добави той, приближи се и седна до нея на леглото.
Погали нежно дългата й шия, но продължаваше да гледа към прозореца.
— Съжалявам, Воршева. Знам, че съм… неясен. Никога не съм бил подходящият човек — нито за учителите си, нито за брат си или баща си… нито пък за теб. Понякога се питам дали не съм се родил в неподходящо време.
Той прокара пръст по бузата й и усети топлия й дъх върху ръката си.
— Когато се вгледам в този свят такъв, какъвто ми се представя, се чувствам безкрайно самотен.
— Самотен ли!? — надигна се Воршева.
Кожената й роба се отметна; гладката плът с цвят на слонова кост грейна под лунната светлина.
— Ти си жесток човек, Джосуа! Продължаваш да ме наказваш за грешката ми, че се опитах да помогна на принцесата. Как е възможно да споделяш едно легло с мен и да се наричаш самотен? Махни се, хленчещо момченце, върви да спиш с някое от онези студенокръвни северни момичета или в някоя монашеска бърлога. Хайде, махай се!
Тя замахна, но той хвана ръката й. Воршева беше крехка, но силна и го плесна два пъти със свободната си ръка, преди той да се търкулне върху нея и да я притисне.
— Кротко, милейди, кротко! — разсмя се той. Тя не се примири и продължи борбата. — Права си — продължи той. — Оскърбих те и те моля за прошка. Предлагам примирие.
Наведе се и я целуна по врата и по поруменялата от гняв буза.
— Ще те ухапя! — изсъска тя. Тялото й трепереше под неговото. — Ужасих се, когато тръгна на бой, Джосуа. Мислех, че ще загинеш.
— И аз бях уплашен не по-малко, милейди. На този свят има много неща, от които да се страхуваме.
— А сега се чувстваш самотен.
— Човек може да е самотен — отвърна принцът и й подаде устната си да я захапе — и в най-изисканата и превъзходна компания.
Свободната й ръка обви врата му и го привлече по-близо. Лунната светлина посребри сплетените им тела.
Джосуа пусна кокалената лъжица в купата със супата и изгледа ядосано образувалите се по повърхността й вълнички. Трапезарията бръмчеше от мърморенето на множество гласове.
— Не мога да ям! Трябва да разбера!
Воршева, която се хранеше мълчаливо, но с обичайния си добър апетит, го стрелна с обезпокоен поглед през масата.
— Какво и да се случва, принце — обади се притеснено Деорнот, — трябва да сте силен.
— Ще трябва да кажеш нещо на хората, принц Джосуа — намеси се с пълна уста Изорн. — Те са развълнувани и объркани. Краля го няма. Защо да не празнуваме?
— Отлично знаете защо! — изсумтя Джосуа и подпря с длан слепоочието си да успокои болката. — Сигурно разбирате, че това е капан — че Елиас не би се предал така лесно!
— Да — съгласи се Изорн, но не изглеждаше особено убеден. — Това обаче не означава, че целият скупчил се като добитък във вътрешната крепост народ… — той посочи с широк жест заобиколилите от всички страни масата на принца хора, някои бяха седнали направо на пода или подпираха стената на трапезарията, тъй като имаше столове само за благородниците, — че тези хора са в състояние да разберат това. Казва ти го човек, прекарал кошмарна зима в затрупания под снеговете Елвритшала.