Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Обаче ако помним само, че сме млатили хората с чук, но не и защо…

— За това не се тревожи — прекъсна го Умбо. — Ако извадим късмет, те ще ни убият и няма да можем да се върнем назад във времето и да ги спрем, и няма да помним нищо, защото ще сме умрели.

— Ох, олекна ми — въздъхна Риг.

И тогава на Умбо му хрумна нещо.

— Ти помниш времената преди Светеца скитник, нали? И още помнеше времето отпреди да промениш всичко.

— А ти — не.

— Мисля, че това е удобно — заяви Умбо. — Единият от нас ще помни как е било преди промяната, а другият — как е станало после, след нея.

Но пак нещо не беше наред в казаното от Умбо — само да можеше Риг да разбере какво точно!

— Да кажем тогава, че са ни пребили, както казах. Аз не забравям, че сме яли бой. Помня и всичко, което сме правили, след като са ни пребили — как сме се скрили, как някой се е грижил за нас, докато пак насъберем сили, и как сме се върнали на онова място и сме си го върнали на ония. Но ти не помниш нищо. Помниш само новата случка — как те едва не са ни пребили, но някои от тях са се натръшкали с разбити колене, а останалите са побягнали. Значи… никъде не си ходил да оздравееш след побоя, защото изобщо не си пострадал. И в тази, новата история, в която не се е налагало да оздравяваш, какво си правил вместо това? И защо накрая пак си се върнал с мен да предотвратиш нещо, когато изобщо не помниш то да се е случвало? Та това е невъзможно.

— Ето как е — обясни Умбо. — Ние извършваме и двете неща, но в момента, в който им строшиш коленете, ти губиш единия спомен, а аз другия.

— Пак не става — възрази Риг. — Защото ако и двамата видим как лошите се натръшкват и си тръгнем, после трябва някак да свършим това, което сме вършили предишния път, за да се окажем на онова място в точното време и да им строшим колената. А как ще разберем кога?

Умбо се наведе и започна леко да удря чело в масата.

— Толкова съм гладен, че не мога да мисля!

— А тук е толкова студено, че не може да се спи — допълни Риг.

— И все още умеем заедно да променяме миналото, само че току-що разбрахме, че каквото и да извършим, то не е възможно да бъде извършено.

— Но все пак го вършим — рече Риг.

— Ние сме като най-безполезните светци! Можем да вършим чудеса, но те нищо не струват!

— Можем, каквото можем — рече Риг. — Аз не бих се оплаквал от това.

— Напомни ми защо не сме се върнали назад във времето и не сме обрали достатъчно хора в миналото, та да можем да си позволим да пътуваме с лодка надолу по реката?

Риг легна на пода.

— Уф, ама че студ!

— Тогава сядай обратно на стола, там е топло.

— В тази стая ще умрем! — възкликна Риг.

— Това решава всичките ни проблеми.

Вратата се отвори. Една жена, едра почти колкото ханджията, влезе с две купи с лъжици в тях.