Следотърсачът [Pathfinder - bg]

— Просто си мисля за това, Умбо. Ти цял живот си живял с това. Решил си, че е така, когато си бил малък, и никога не ти се е налагало да си променяш мнението. Но я си помисли. Когато ме забавяше и аз тръгвах с хората, как ти изглеждах? Ти все пак ме виждаше, нали?

— Да.

— По-бавно ли вървях или по-бързо?

— Не… Тоест сигурно си вървял с темпото на човека, с когото тръгваш редом, и ако той е забавял ход…

— Значи съм действал с напълно нормална скорост, докато си ме наблюдавал.

— Да — потвърди Умбо. — И разбирам накъде биеш, защото би трябвало да виждам действията ти забавени.

— Или ускорени, зависи какво точно си имал предвид. Тоест аз съм там и ако за мен ходът на времето се забави, не трябва ли да се движа по-бързо от хората около мен? Тъй като тяхното темпо се забавя?

— Не, твоето се забавя.

— Не, ти ме поставяш в… Да кажем, в мехур от забавено време и това забавя действията на хората по следите. Затова аз ги виждам. Техните действия видимо се забавят. Значи сигурно ти ускоряваш моите.

— Но не е така. Не помниш ли? Ти си вървеше съвсем нормално.

— Точно това се опитвам да ти кажа — обясни Риг. — Ти изобщо не променяш хода на времето.

— Но тогава какво правя? Защото със сигурност правя нещо, щом виждаш хора, които изобщо не си виждал преди това.

— Ти ускоряваш моя мозък.

— Той си стои в главата ти, докато се разхождаш, доколкото виждам аз.

— Но скоростта, с която виждам и забелязвам нещата и мисля за тях, се ускорява. И затова аз не се движа по-бързо, но всички тези отдавна отишли си хора, оставили следи подире си, винаги са там… Ала мога да ги видя само когато мозъкът ми започне да вижда и мисли по-бързо. И само когато се съсредоточа напълно върху един човек, мога да го докосна, да взема нещо от него или да бутна проклетите му ръце, за да не покриват ръцете на Киокай.

Риг усети как мъката отново се надига към гърлото му и млъкна.

Умбо затвори очи и се замисли. Най-сетне се обади:

— Значи аз те правя по-умен?

— Де да беше така — отвърна Риг. — Тъп съм си както винаги. Но мога да виждам неща, които не съм виждал преди, и да докосвам неща, които не можех.

Умбо се облакъти на масата и захлупи лицето си в шепи.

— Но каква полза има от това, което правим, каквото и да е то? Ако ти само виждаш миналото, а аз само ускорявам мисълта на другите, то за какво ли може да ни служи това?

— Аз имам нож.

— Добре де, имаш. Но можеш ли с него да пребориш някой лодкар? Ами трима?

— Ако ти наистина можеше да ускоряваш действията ми, аз бих могъл да побягна толкова бързо, че да не ме виждат, и да заколя шестима от тях, преди да са се усетили!

— Ех, че хубаво щеше да е — рече Умбо. — Докато мен междувременно ме пребиват, защото седя там, и щом някой ме измлати, спирам да те ускорявам и ония те хващат.

— Е, значи добре, че не го можем, нали?