Който се страхува от мечки… [bg]

Маргюн се появи с диетична кока-кола и поднос с чаши.

— Внимавайте да не я разлеете по пода, момчета.

Тя стрелна Каник с предупредителен поглед. Маргюн изобщо не умееше да се кара на хлапетата. Те си бяха нейните деца и тя ги обичаше. Всеки опит да им дръпне някое конско се спукваше като балон. Хлапетата я обожаваха, защото единствено тя проявяваше искрена загриженост за тях. Наистина и другите служители като Турлайф, Инга и Рихард си вършеха съвестно работата, но те бяха млади и искаха да се преориентират към по-престижна професия. За тях момчетата представляваха непроходим терен, който се налагаше да атакуват възможно най-бързо. А Маргюн скоро щеше да се пенсионира. Наближаваше шейсет години и вече не търсеше друга кариера. Някога се бе озовала в тази отвратителна сграда, покрита със сиви азбестови плочи, където из стаите се разнасяше миризма на застоял, задушен въздух. Маргюн обичаше това място, както хората обичат мухлясалото кътче в мазето, защото не ги напуска надеждата, че някой ден ще намерят там нещо ценно сред струпаните вехтории. Децата усещаха любовта й към тях. Само Симон не съумяваше да си направи сам изводите, та питаше останалите, но поне вярваше на думите им.

Карстен сипа на всички от бутилката с кока-кола и им раздаде чашите. Челюстите на хлапетата се движеха ритмично, обработвайки дъвките. Каник отново погледна крадешком към килима, чудейки се дали да раздаде на момчетата и другите лакомства, или да си ги запази за черни дни. Днес бе преживял звездния си миг, а до следващия път може да мине доста време.

— Къде е сега Халдис? — попита Поле, когато Маргюн излезе.

Името му всъщност беше Пол Теодор и го бяха настанали в дома по погрешка. Само че никой друг освен него не го знаеше. В бъдеще го очакваше значително обезщетение в размер на няколко милиона. Тази мисъл му даваше сили да живее.

— Сигурно в моргата — предположи Каник и отпи от кока-колата. — В някой фризер.

— В хладилен шкаф — поправи го Карстен. — Нали трябва да направят аутопсия на трупа. Ако е замръзнала, няма как да я режат.

— Да я режат ли? — попита Симон с почернели от страх очи.

Карстен сложи ръка на рамото му.

— Когато някой умре, разпарят трупа му, за да разберат от какво е починал.

— От мотика в главата — изкоментира Филип и тихо се оригна.

— Трябва да разберат къде точно е ударена с мотиката. Не могат да гадаят.

— Право в окото й.

— Да, но нали следва да изготвят смъртен акт. Не могат да погребат някого без смъртен акт. Питам се защо му е била тази мотика — продължи Карстен. — Сигурно е бил в състояние да я убие и с голи ръце.

— Явно не е искал да го направи така — отвърна Каник и издаде устните си напред. После наду от дъвката дебел балон, който покри половината му лице. Най-сетне балонът се спука и полепна по носа и устата му. Той го изстърга с мръсните си нокти и пак го напъха в устата си.