Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Лорд Дерфел! — викна той, когато успя с мъка да се изправи. — Лорд Дерфел! Елате, елате! Добре дошъл!
На лицето му се изписа широка усмивка щом приближих.
— Не е ли това най-вълнуващото нещо? — попита той.
— Още не знам, лорд принц.
— Триумф! — въодушевлението му изобщо не се повлия от скептичния ми отговор. — Велико дело! — продължи той в същия дух, внимателно заобикаляйки предателската кална локва, предизвикала падането му. — Дано да не е напразно.
— Цяла Британия се моли за това — казах аз, — с изключение може би на християните.
— След три дни време, лорд Дерфел — увери ме той, — в Британия няма да има повече християни, защото тогава всички ще видят кои са истинските Богове. Ако обаче — добави той неспокойно — не вали.
Гауейн погледна към мрачните облаци и изведнъж като че му се доплака.
— Дъжд ли? — не разбрах аз.
— Или пък облаците щяха да ни лишат от благоволението на Боговете. Дъжд или облаци, не съм сигурен, а Мерлин е нетърпелив. Не ще да обяснява, но мисля, че дъждът беше нашият враг, или пък облаците — Гауейн замълча все още тъжен, после продължи — Май и двете. Попитах Нимю, но тя не ме харесва — гласът му прозвуча много печално, — така че не съм сигурен, но се моля на Боговете за ясно небе. А напоследък е все облачно, много облачно. Предполагам, че християните се молят за дъжд. Вие наистина ли донесохте Екскалибур?
Отмотах плата, в който бе увита ножницата, и му подадох дръжката на меча. В първия момент той не посмя да го пипне, после възбудено протегна ръка и измъкна Екскалибур. Загледа се с благоговение в острието, след това докосна с пръст гравираните извивки и дракони, които украсяваха стоманата.
— Направено в Отвъдния свят — каза Гауейн удивено — от самия Гофанон!
— По-скоро изковано в Ирландия — отсякох аз безмилостно, защото в младостта и доверчивостта на този младеж имаше нещо, което ме караше да подкопавам набожната му невинност.
— Не, лорд, направено е в Отвъдния свят — увери ме той сериозно. После пъхна Екскалибур обратно в ръцете ми. — Да вървим, лорд — каза Гауейн и се опита да ускори крачка, но само се подхлъзна отново и размаха ръце, за да запази равновесие. Белите му доспехи, така красиви отдалече, бяха в окаяно състояние. Бялата вар бе опръскана с кал и отмита на места, но въпреки това младият воин не изглеждаше смешен, защото притежаваше непоколебимо самочувствие. Дългата му златиста коса бе вързана на хлабава плитка, която се спускаше до кръста. Бяхме влезли вече между високите обрасли с трева земни насипи и пътеката, отвеждаща вътре в укреплението лъкатушеше между стените. Тогава попитах Гауейн как се е запознал с Мерлин.
— О, познавам го откакто се знам! — отвърна принцът щастливо. — Той дойде в двора на баща ми, нали, е не чак когато съм се родил, но все пак като бях малко момче, той винаги беше при мен. Беше ми учител.
— Твой учител? — бях изненадан, но Мерлин си беше такъв потаен. Никога не ми бе споменавал за Гауейн.
— Не по четмо и писмо — уточни младежът, — на това ме научиха жените. Не! Мерлин ми разкри каква съдба ме очаква. Научи ме — и Гауейн срамежливо се усмихна, — да бъда чист.
— Да бъдеш чист! — погледнах го аз с любопитство. — Никакви жени?
— Никакви, лорд — призна той невинно. — Мерлин настоява. Сега не, във всеки случай, макар че после, разбира се — гласът му заглъхна и страните му пламнаха.
— Нищо чудно, че се молиш за ясно небе.
— Не, лорд, не! — запротестира Гауейн. — Моля се за ясно небе, за да дойдат Боговете! А когато дойдат, те ще доведат Сребърната Олуен със себе си — и принцът отново се изчерви.
— Сребърната Олуен ли?
— Вие я видяхте, лорд, в Линдинис — красивото лице на Гауейн сякаш започна да излъчва почти неземна нежност. — Тя стъпва по-леко от полъх на вятъра, кожата й сияе в тъмното, а в стъпките й израстват цветя.
— И тя е твоята съдба? — попитах, подтискайки отвратителното едва доловимо бодване под лъжичката, предизвикано от завист пред мисълта, че тази сияйна гъвкава нимфа ще бъде дадена на младия Гауейн.
— Ще се оженя за нея, когато изпълним задачата — каза той сериозно, — макар че за сега моето задължение е да пазя Съкровищата, но след три дни, аз ще приветствам Боговете с добре дошли и ще ги поведа срещу врага. Аз трябва да стана освободителя на Британия.
Той изрече тази невероятна хвалба съвсем спокойно, сякаш това бе най-обикновена задача. Не отговорих, просто продължих да вървя след него край дълбокия ров, изкопан между средната и вътрешната стена на Мей Дун. Забелязах, че каналът е пълен с малки подобия на къщички, направени от клончета и със сламени покривчета.