Машината на пространството [The Space Machine - bg]

— Сигурно е от голямата надморска височина — опитах се да я успокоя. — Веднага щом открием някакъв път надолу, ще слезем от това плато.

Бръкнах пак в чантата и намерих шоколада. Бяхме изяли една малка част, затова отчупих две таблетки и й ги подадох.

— Не, Едуард — отказа тя.

— Изяжте ги. По-слаба сте от мен.

— Нали току-що ядохме. Трябва да го пазим.

Тя взе отчупеното парче и останалата част от шоколада и с категорично движение го пъхна в чантата.

— Това, от което наистина имам нужда, е чаша вода. Страшно съм жадна.

— Мислите ли, че сокът от растенията става за пиене?

— Ако не открием някаква вода, в крайна сметка ще трябва да опитаме и това.

— Когато паднахме — казах аз, — без да искам глътнах малко от сока. Различава се от водата само по това, че е леко горчив.

След още няколко минути Амелия се изправи, както ми се стори, малко несигурно, но заяви, че е готова да продължи. Накарах я да глътне още малко коняк.

И макар че вървяхме много по-бавно, тя отново се спъна и строполи на земята. Този път не загуби съзнание, но каза, че й се повдига. Почивахме цели тридесет минути, а през това време слънцето се издигна в зенита си.

— Амелия, моля ви, хапнете още малко шоколад. Сигурен съм, че ви прилошава от глад.

— Не съм по-гладна от вас — заяви тя. — Не е това.

— Какво е тогава?

— Не мога да ви кажа.

— Знаете ли каква е причината?

Тя кимна.

— Тогава, моля ви, кажете ми, може и да измисля нещо, за да ви помогна.

— Нищо не можете да направите, Едуард. Ще се оправя.

Коленичих на пясъка пред нея, сложих ръце на раменете й:

— Амелия, никой не знае още колко ще трябва да вървим. Не можем да продължим, ако не сте добре.

— Аз съм здрава.

— Нямам такова впечатление.

— Притеснена съм, но не съм болна.

— Тогава направете нещо — отвърнах аз, чувствайки, че тревогата ми прераства в раздразнение.

Тя замълча за момент и сетне с моя помощ се изправи на крака.

— Почакайте ме, няма да се бавя.

Взе чантата си и бавно се отправи към стената от растения. С предпазливи стъпки премина пространството от по-ниски храсти и навлезе сред високите стъбла. Преди да се скрие от погледа ми, тя се обърна, погледна ме и изчезна зад гъстите стъбла.

Предполагах, че иска да остане сама и се обърнах с гръб.

Изминаха няколко минути, а тя все още не се появяваше. Почаках около четвърт час, след което започнах да се тревожа. Откакто Амелия беше изчезнала от погледа ми, наоколо цареше пълна тишина… но макар тревогата ми да растеше с всеки изминат миг, разбирах, че от уважение към желанието й да е сама трябва да чакам.

Тъкмо погледнах часовника си, притеснен от двайсетминутното й забавяне, когато чух:

— Едуард…?

Без да се бавя, изтичах по посока на гласа, препускайки през аленочервените растения към мястото, където за последен път бях видял момичето. Измъчван от картината на някакво ужасно нещастие, което е могло да я сполети, аз за нищо на света не можех да си представя онова, което видяха очите ми.