Машината на пространството [The Space Machine - bg]

Приближих бързо, помогнах й да се изправи и да се отдалечи.

— Стойте тук… ще отида аз.

Без повече колебания се „хвърлих“ напред сред стенещите, движещи се стъбла и си запробивах път към мястото, където за последен път бях видял чантата. В началото не беше много трудно. Бързо схванах кои от растенията ще издържат тежестта на тялото ми и кои не. Когато стигнах до стъблата, издигащи се над главата ми, започнах да се катеря по тях, на няколко пъти клоните, за които се улавях, се пречупваха в ръцете ми и отгоре ми се изливаше струя течност. Всички растения около мен се движеха; изправяха и махаха клони, като че бяха ръце на възторжена тълпа. Вдигнах очи и на един от извисилите се на повече от двайсет стъпки над главата ми клон видях да се полюшва чантата на Амелия. Бях успял да се покатеря само на три или четири стъпки към нея. Наоколо нямаше нищо друго, което да издържи тежестта ми.

На няколко ярда вдясно от мен се разнесе силен пукот и аз бързо се свих, защото очаквах някой от по-големите стволове наблизо да се е раздвижил… чак тогава забелязах, че тревогата ми е била напразна и шумът идва от плъзгането на чантата от клона, на който беше „кацнала“.

С голямо облекчение изоставих обреченото си на провал катерене и се хвърлих между полюшващите се по-ниски стъбла. Шумът и без това беше оглушителен, но когато близо до ухото ми се разпука друга семенна шушулка, почти оглушах от силния пукот. Единствената ми мисъл сега беше да се добера до чантата на Амелия и да се измъкна колкото се може по-скоро от тези кошмарни растения. Без да ме е грижа вече къде стъпвам, колко стъбла изпочупвам или колко сок се излива върху мен, ожесточено си пробивах път през растенията; грабнах чантата и веднага се върнах обратно.