Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
Измъкна едно листче от джоба си и продължи:
— Има ли тук — вдигна ръка, за да възпре овациите, — има ли тук група от членовете на бридж-клуба на Занселкважур фламарион, находящ се отвъд Кварнския вихровакуум? Тука ли са?
В дъното на залата прозвучаха възторжени аплодисменти, но той се престори, че не ги чува. Заозърта се, сякаш се опитваше да ги открие.
— Тука ли са? — попита отново, за да предизвика още по-бурни аплодисменти.
И ги получи, както винаги.
— А, ето ги там. Е, момчета, последен анонс — и никакви шашми. Не забравяйте, че това е един много тържествен миг.
Жадно изгълта избухналия смях.
— А има ли тука, има ли тука… група младши божества от Асгардските селения?
В далечината, откъм дясната му страна, изтрещя гръм и над сцената се изви светкавица. Неколцина космати мъже с шлемове на главите и много самодоволен вид вдигнаха чаши към него.
Минали величия, помисли си той.
— По-внимателно със спусъка, сър — подвикна им той.
Отново пуснаха в ход светкавицата. Макс ги удостои с крива усмивка.
— А сега е ред — продължи той, — а сега е ред на група млади консерватори от Сириус В. Тука ли са?
Компанията от елегантно облечени млади кучета престанаха да се замерят с хляб и започнаха да хвърлят хляб на сцената. Квичаха и джавкаха неразбираемо.
— Ами да — каза Макс, — вие сте виновни за всичко това. Осъзнавате го, нали?
— И накрая — обяви Макс, като усмири публиката и придаде на лицето си сериозен израз, — тази вечер сред нас са и група верующи, при това много благочестиви верующи, принадлежащи към Църквата на Второто пришествие на Великия пророк Заркуон.
Бяха около двадесетина на брой и седяха в самия край на залата — облечени бяха аскетично, притеснено сърбаха минерална вода и стояха настрана от всеобщото веселие. Запримигаха неодобрително, когато лъчът на прожектора попадна върху тях.
— Ето ги там — извика Макс, — седят и търпеливо чакат. Той ви каза, че пак ще дойде, но мина толкова време, а него все го няма. Но да се надяваме, момчета, че вече тича насам, защото му остават още само осем минути!
Групата последователи на Заркуон продължиха да седят неподвижно, решени да устоят на вълните от безпощаден смях, които ги заливаха.
Макс укроти публиката си.
— Но край на шегите, приятели, край на шегите. Не исках да ви обидя, наистина. Знам, че не бива да се глумим със съкровените религиозни чувства на хората, затова предлагам да уважим с ръкопляскане Великия пророк Заркуон…
Публиката заръкопляска почтително.
— … където и да се намира той!
Изпрати въздушна целувка към групата мъже с каменни лица и се върна в средата на сцената.
Придърпа един висок стол и се настани върху него.
— Много се радвам — продължи да бъбри той, — че виждам толкова много хора тук тази вечер. Това е прекрасно, нали? Да, наистина е прекрасно. Защото знам, че мнозина от вас идват тук отново и отново и намирам това за чудесно. Наистина е чудесно да дойдеш, да видиш окончателния край на всичко и после да се върнеш обратно у дома в своето собствено време… да създадеш семейство, да се бориш за ново и по-добро общество, да водиш ужасни войни в името на това, което вярваш, че е правдата… Човек наистина започва да гледа с упование в бъдещето на всичко живо. За жалост обаче — той махна с ръка към беснеещия хаос над и около тях — ние всички знаем, че бъдеще няма…
Артър се обърна към Форд (все още не бе успял да осмисли какво представлява това място).
— Виж какво, ако настъпи краят на Вселената, няма ли… и ние да си отидем с нея?
Форд го изгледа с поглед, който бе на три Пангалактически гаргаробластера — с други думи, с доста премрежен поглед.
— Не — отвърна той. — Слушай — продължи, — щом влезе в тази кръчма, човек попада в някаква фантастична, създадена чрез силово поле крива на времето. Или поне така мисля.
— Аха — каза Артър и отново насочи вниманието си към супата, която бе успял да получи от сервитьора вместо пържолата си.
— Гледай — каза Форд. — Ще ти покажа. Грабна една салфетка от масата и направи отчаян опит да я разгъне.
— Гледай — повтори той, — представи си, че тази салфетка е темпоралната Вселена. Ясно? И че тази лъжица е трансформационният модул на кривата на времето…
Доста се измъчи, докато изговори последните няколко думи, затова Артър го прекъсна с неохота.
— Това е лъжицата, с която се хранех — каза той.
— Добре — каза Форд, — представи си, че ТАЗИ лъжица — откри една малка дървена лъжичка върху табличката с подправки и сосове, — че тази лъжица — но се оказа, че е невъзможно да я вдигне, — не, по-добре тази вилица…