Джулия
- Автор: Страуб Питер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джулия». Краткое содержание книги:
Първата мисъл на Джулия, когато свърши да чете, беше непринудена: ето всъщност откъде идват тези огледала. От Хедър Ръдж — с тези нейни луди приеми и младите й любовници, а не от почтените МакКлинтъкови. Но секунда по-късно тя вече беше взела решение да открие всичко, което е възможно за Хедър и Оливия Ръдж. Това беше жизнено необходимо. Тя препрочете бързо двете страници текст, после ги прочете трети път, бавно и внимателно. Еда Ролф никъде не казваше направо, че Оливия Ръдж е убила малкия Брейдън или че е присъствала на убийството му: върху какво тогава се основаваше това скрито обвинение? Джулия се замисли как би могла да се осведоми за аферата Ръдж. От вестниците, разбира се. В Бритиш Мюзиъм или дори в някоя квартална библиотека би трябвало да имат всички вестници на микрофилми. Беше ли още жива Хедър Ръдж? Тя погледна първите страници на книгата, за да види кога е била отпечатана. Беше издадена от Лампок Прес през 1969 година, следователно преди пет години. В такъв случай много възможно беше тя да е все още жива („… една частна психиатрична клиника в Съри“). Как да открие името на тази клиника? Хедър Ръдж беше живяла в тази къща, бе спала в тази стая, тялото й бе заемало същото пространство. Джулия сякаш се въртеше във времето; времето беше деформирано, подвижно, несигурно — миналото й се надигаше около нея, подобно на отровен газ.
Стана внезапно, с разтуптяно сърце. Може би Хедър Ръдж беше промушила Оливия в същата стая! Оливия е умряла от същата смърт, както и Кейт, с бликаща кръв, която сякаш желае единствено да напусне живото тяло, изтичаща на това място, тук в един отдалечен отрязък от времето… В паниката си Джулия трябваше да се спаси, да избяга.
Не, това не можеше да бъде вярно. Тази стая вероятно беше стаята на Хедър, а Оливия е заемала някоя от по-малките стаи на коридора — сигурно там е извършено убийството.
Защо ли се интересувам толкова от тази история, от тези хора? — се запита Джулия и веднага намери отговор: защото това би било някакво обяснение.
Джулия се беше разсънила напълно, като че ли току-що бе изпила три чаши кафе. Искаше й се да се обади на Марк, да види Лили; искаше също да се обади на Еда Ролф, за да я попита за името на клиниката, където Хедър Ръдж беше затворена от двадесет и четири години. Но Хедър Ръдж присъства тук — каза си Джулия, тя е част от характера на тази къща и все още живее тук, слиза и се качва но стълбите, шумолейки с роклята си, отмята покривката на леглото, тича към вратата, за да посрещне някой приятел или любовник — затворена в една сфера на времето. Всеки момент съществува паралелно с друг момент. Но защо мис Пинър беше припаднала? Какво бе видяла?
Вместо отговор от приземния етаж се чу леко потропване. Този шум тя вече беше чувала веднъж, когато, сгушена зад пердетата, забеляза неподвижния силует на Магнус в градината. Шум от нещо, което е навън и което иска да влезне. Джулия си даде сметка за парадоксалния факт, че сега Магнус я плашеше по-малко, отколкото преди да прочете историята за Хедър и Оливия Ръдж — Магнус все пак беше от плът и кръв. Около нея живееше миналото на къщата, ехо от нейното собствено минало. Джулия продължи да лежи и да слуша шума, който наподобяваше леко почукване по френския прозорец. След няколко минути тя взе „Досиетата на Белия дом“ и чете упорито два часа, почти до средата на книгата, преди да потъне в сън, без дори да е изгасила светлината. Шумът, търпелив и настойчив, продължи да отеква в къщата.
Окъпана в пот, тя сънува Кейт.
Два часа по-късно Джулия се събуди с усещането, че току-що са я докоснали — не, че са я погалили. Лампата светеше. Тя протегна ръка, за да я изгаси. В стаята беше още по-топло, отколкото когато се прибра; цялото й тяло беше обляно в пот. Завесите падаха тежки и неподвижни. В тази стая въздухът не се обменяше, а стоеше на едно място, топъл и плътен. През пердетата се виждаше небето, по-светло от стаята. Джулия още усещаше върху одрасканата си дясна страна спомена от допира на нежно галеща ръка. Беше съвсем лек, съблазнителен, успокояващ допир. Разбира се, в стаята нямаше никой друг; тя си беше измислила тази милувка, в отговор на някаква нужда.