Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Да накажа вълчето — отвърна ботушарят.
— И защо ще го наказваш? — попита Лорен.
— Защо ли?
— Да, защо?
— Защото, идиотът му с идиот, не иска да пее като добър патриот. Нито пък да работи като добър гражданин.
— А теб какво те е грижа за това? — продължи Лорен. — Народът не те е сложил тук да учиш Капет да пее.
— А ти що се бъркаш? — учуди се силно Симон. — Ти, гражданино сержант, питам аз, защо се бъркаш ти в моите работи?
— Защо се бъркам ли? — веднага откликна Лорен. — Никой нормален човек и гражданин с добро сърце не може да не се намеси в случай като този. Най-унизителното на този свят за хора, у които все още е останало нещо човешко, е да гледат как бият малки деца.
— Ами! — възкликна в недоумение ботушарят. — Ами че то е дете на тиранина господар.
— Господарско чедо, да. Но ти също не си участвал в злодеянията на баща си. Детето с нищо не е виновно за поведението на своя баща, значи никой не може да го наказва!
— Аз пък ти казвам, че това дете ми е дадено да правя с него каквото си искам. Аз искам то да ми пее „Госпожа Вато“, и то ще ми пее.
— А бе, мръснико — рече Лорен, — госпожа Вато е майка на това дете! Ти съгласен ли си твоето дете да пее, че си разбойник?
— Аз не съм разбойник! — изръмжа Симон. — Сержант, какви са тези аристократски приказки?
— Я внимавай! Не ме обиждай така — възмути се Лорен. — Аз не съм Капет, не можеш със сила да ме накараш да ти пея.
— Ще кажа да те затворят, предател с предател!
— Ти ли? — усъмни се Лорен. — Ти ли ще кажеш да ме затворят? Хайде, опитай, да видим…
— Добре, добре, ще я видим ние тази работа! — закани се ботушарят. — Най-добре се смее този, който последен се смее. Слушай, Капет — обърна се той към момчето, — вдигни този калъп и ела да шиеш, защото…
— А пък аз ти казвам — пребледня Лорен, зъбите му изскърцаха, ръцете му се свиха в юмруци, — аз ти казвам, че детето няма да вдигне този калъп. Как може да имаш такава голяма сабя и толкова малко ум! Вади сабята, казах!
— Мамкати! — изръмжа Симон, който пък бе посинял от яд. В тази минута в двора влязоха две жени. Едната носеше някакъв документ.
— Сержант! — извика караулният. — Дъщерята на Тизон е дошла да се види с майка си.
— Остави момичето да мине, то има разрешително от управителния съвет на Тампъл — отвърна Лорен, без да се обръща към караулния и без да изпуска от очи Симон и момченцето.
Караулният пусна жените да влязат. Те едва направиха няколко крачки по тъмната стълба и срещнаха Морис Ленде, който слизаше надолу.
Вече мръкваше и Морис не успя да различи добре чертите на двете жени. Той ги спря.
— Кои сте вие, гражданки — рече, — и кого търсите?
— Аз съм Софи Тизон — отговори едната. — Имам разрешение да посетя майка си и дойдох да се видя с нея.
— Да — рече Морис, — но разрешителното е само за теб, гражданко.
— Доведох тази моя приятелка, за да не съм съвсем сама между толкова много войници.
— Хубаво — рече Морис, — но твоята приятелка не може да се качи горе с теб.
— Както обичаш, гражданино — отговори Софи Тизон и стисна ръката на спътничката си, която се беше облегнала на стената, примряла от ужас.
— Граждани караулни — извика Морис на войниците, които пазеха горе, — пуснете гражданката Тизон да мине, но не и гражданката, която я придружава. Тя ще я чака тук, на стълбата. Внимавайте някой да не я закачи!
— Добре, гражданино — отговориха караулните.
— Вървете — рече Морис на Софи Тизон. Двете жени тръгнаха.
Морис слезе и отиде на двора.
— Граждани — каза той на войниците от националната гвардия, — какво става тук, каква е тази врява? При жените горе се чува някакъв детски плач от тук, какво е това?
Веднага щом съзря Морис, Симон реши, че в негово лице ще намери покровител.
— За всичко е виновен този предател — рече той, като посочи Лорен. — За всичко е виновен този аристократ, този слуга на тираните, този… Той не ми дава да бия Капет!
Симон посочи Лорен още веднъж.
— Разбира се, че няма да ти давам да го биеш — рече Лорен и извади сабята си. — Ако ме наречеш още веднъж предател, аристократ или слуга на тираните, тази сабя ще мине през теб открай докрай!
— Какво, ще ме плашиш ли? Тревога, тревога!
— Викаш тревога, но караулен началник съм аз — каза Лорен. — Не викай много, че като дойда до теб, ти си свършен!
— Помощ, граждани, помощ! — надаваше вече викове Симон. Той съвсем сериозно беше започнал да се страхува от Лорен.
— Сержантът има право — каза Морис. — Ти безчестиш народа, мръснико, ти биеш дете!
— И знаеш ли защо го бие, Морис? — Защото детето не иска да пее „Госпожа Вато“, защото не иска да псува майка си!