Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Гад мръсен! — рече Морис.
— И ти ли? — нагло попита Симон. — Я виж ти, че аз съм бил заобиколен от предатели!
Морис грабна от ръцете му ремъка и го хвана за гърлото.
— Хайде — рече той, — докажи, че Морис Ленде е предател! Той опъна няколко ремъка по гърба на ботушаря.
— Благодаря, господине — приближи се до него детето. — Но после той ще ми го върне за всичко!
— Ела, малки Капет — рече Лорен, — ела, дете мое. Ако се опита пак да те бие, викай и все ще дойдат хора да накажат твоя мъчител. Хайде, Капет, върви в стаята си…
— Защо и вие ме наричате Капет? — попита детето. — Защо и вие ме наричате така, вие, който ме покровителствате? Много добре знаете, че Капет не е моето име.
— Как да не е твоето име? — попита Лорен. — А как се казваш?
— Казвам се ЛюдовикКарл дьо Бурбон. Капет е името на един от моите прадеди. Аз много добре знам френската история. Баща ми ме е учил на нея.
— И ти искаш това дете, което един крал е учил на френска история, да го учиш да шие чехли! — възкликна Лорен.
— О, бъди спокоен — каза Морис на детето. — Аз ще съобщя където трябва какво правят с теб!
— Ще съобщя и аз дето трябва за вас — закани се Симон. — Между другото ще кажа и това, че вместо една жена, която имаше право да влезе в кулата, вие пуснахте две!
Тъкмо в този момент двете жени минаваха през двора към изхода. Морис се завтече след тях.
— Е, гражданко — попита той първата, която застигна, — успяхте ли да се видите с майка си?
Другата жена веднага застана между Морис и приятелката си.
— Да, гражданино — рече тя. — Благодаря!
Морис искаше да разгледа момичето или поне да чуе гласа му. Но то плътно беше загърнато в пелерината си и не произнесе нито дума. На Морис му се стори, че момичето дори трепери.
Страхът породи у него подозрения.
Той бързо изтича горе и от външната стая през остъклената врата съзря, че кралицата в този момент скри нещо в джоба си.
— А! — каза си наум Морис. — Май ме изиграха. И извика колегата си:
— Гражданино Агрикол, влез веднага при Мария Антоанета и не я изпускай от очи!
Войникът влезе при кралицата.
— Извикай жената на Тизон — каза след малко Морис на един от войниците от националната гвардия.
Пет минути след това пред него застана жената на Тизон, жизнерадостна, весела.
— Видях дъщеря си — рече тя.
— Къде? — попита Морис.
— Тук, в тази стая.
— Добре. А дъщеря ти не пожела ли да види Мария Антоанета?
— Не — отвърна жената.
— Не влезе ли в нейната стая? — информира се с привидно безразличие Морис.
— Не.
— Докато ти разговаряше с дъщеря си, някой да е влизал при затворените жени? — продължи да любопитства Морис.
— Отде да знам. Цели три месеца не съм виждала собствената си дъщеря, не ми остана време да се озъртам наоколо…
— Все пак припомни си — прояви настоятелност Морис.
— О, да! Всъщност спомням си…
— Какво?
— По някое време момичето дойде при нас.
— Мария Тереза ли?
— Да.
— Разговаря ли тя с дъщеря ти за нещо?
— Не.
— А не си ли спомняш някакви движения, да се е навела да вдигне нещо от пода?
— Кой, дъщеря ми ли?
— Не. Дъщерята на Мария Антоанета.
— Да, наведе се да си вземе кърпата.
— Ах, нещастнице! — извика Морис и отвори уста да каже още нещо, но се спря.
Той се спусна към един от провисналите шнурове на звънците за някогашната кралска прислуга и рязко го дръпна. Това беше сигнал за тревога.
IX
На сигнала на Морис се притекоха още двама негови колеги и цяло отделение войници.
Затворени бяха всички врати. Поставени бяха постове навсякъде.
Кралицата се бе замислила. Изпълваха я спомени. Виждаше се седнала в уюта на една от любимите си стаи с две от своите придворни дами да слуша новото стихотворение на един от приближените поети. Внезапно се изправи.
— Какво има, господине? — попита глухо, когато Морис влезе в стаята й. — Бях се приготвила да си лягам, а ето че този войник нахълта в стаята ми, без въобще да ми каже за какво прави всичко това…
Тя посочи Агрикол.
— Госпожо — отвърна Морис и леко се поклони, — моят колега не иска нищо от вас. Ако тук има някой, който да иска нещо от вас, то това съм аз.
— Вие? — попита Мария Антоанета. Добрите обноски на Морис й бяха вдъхнали известно доверие към него. — И какво искате вие?
— Бъдете така добра да ми предадете документа, който скрихте, когато влязох.
Кралицата и Елизабет изтръпнаха. Бяха силно пребледнели.
— Нещо се заблуждавате, господине — рече Мария Антоанета, — не съм крила нищо от вас…
— Лъжеш, австрийко! — извика Агрикол. Морис сложи ръка на рамото на жената.