Дума Ки

— Защото… нещо не ми е добре.

Изведнъж забелязах как се е променило лицето й бе станало бяло като цинковия оксид на носа й.

— Илзе? Какво ти е?

— Зле ми е на стомаха и ми се повдига. Май салатата с риба тон е била развалена. — Тя кисело се усмихна. — Не знам как ще се измъкнем оттук…

Изведнъж ми се стори, че морското грозде ни притиска от всички страни, палмите, закриващи небето, като че ли се бяха сгъстили около нас. Усетех мириса на заобикалящата ни джунгла — тежък и лепкав аромат, сякаш оживяващ в гърлото ми. И защо не? Излъчваха го живите растения около и над нас.

— Татко?

Сърбежът се усили. Не знам защо, но го възприемах в червено, както миризмата ми се струваше зелена. Точно така сърби, когато си заклещен в лулата, когато не можеш да се измъкнеш от полата.

— Тате, извинявай, но май ще повърна.

Думата, която търсех, не беше нито лула, нито пола — седяхме в колата. Дъщеря ми отвори вратата, надвеси се навън, като се държеше за волана с една ръка, и заповръща.

Червената мъгла пред дясното ми око се разсея и аз си заповтарях: „Мога да се справя. Мога да се справя. Само трябва да се взема в ръце.“

Слязох от колата. По-точно се изсулих, като се държах за горния край на отворената врата, за да не падна по корем върху коренаците и храсталаците морско грозде. Вече ме сърбеше навсякъде. Листата и клонките се намираха толкова близо до шевролета, че ме драскаха докато се тътрузех към предната броня на автомобила. Половината от онова, което виждах

(ЧЕРВЕНА)

Бе плувнало в кърваво алено, почувствах (готов бях да се закълна) как една борова клонка одраска дясната ми китка и си помислих: „Мога да се справя, ТРЯБВА да се справя“, докато Илзе отново заповръща. Усещах, че на тесния път е доста по-горещо, отколкото би трябвало да бъде, след като зеленият покров скриваше жаркото слънце. Същевременно ми бе останал достатъчно здрав разум, за да се запитам какво изобщо сме очаквали, когато поехме по този маршрут. Естествено тогава експедицията във вътрешността на острова ни се струваше дяволски забавна идея.

Дъщеря ми продължаваше да стои надвесена от купето, като се държеше за волана с дясната си ръка. Челото й бе осеяно с капчици пот. Тя вдигна глава и ме погледна.

— Ох, много ми е зле…

— Отмести се, Илзе.

— Тате, какво смяташ да правиш?

Сякаш не разбираше. Внезапно думите откарам и обратно изчезнаха от съзнанието ми. В този момент можех да произнеса само местоимението ни — най-безполезната дума, когато е самичка. Усещах как гневът клокочи в гърлото ми, понеже яростта ми бе — естествено! — червена.

— Да ни отведа оттук. Отмести се. — В същото време си помислих: „Не й се ядосвай. Независимо от обстоятелствата ни й се карай. За Бога, недей!“

— Но, тате, ти не можеш…

— Напротив. Мога. Отмести се.

Навикът да се подчиняваме е залегнал дълбоко в човека, особено когато в отношението баща — дъщеря. Освен това й беше лошо. В крайна сметка Илзе се премести на другата седалка, а аз се наместих зад волана, след като се напъхах заднишком в купето и с ръка повдигнах болния крак. Цялата дясна половина на тялото ме сърбеше сякаш през нея преминаваше слаб електрически ток.