Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Винаги си била такава. Моята сладка командаджийка. Вече си по-добре, нали?
— Да. А ти?
— И аз — излъгах. Пред очите ми внезапно се бе спуснала червената пелена. В комплекта ми нямаше точно такъв цвят, но пък на поставката на статива лежеше нов идеално подострен черен молив. Взех го и написах фамилията си до розовото краче на куклата. Малко по-нататък поне десетина топки за тенис, оцветени в неправилен нюанс на зеленото, се носеха по вълните. Не знаех какво означават, ала не ми харесваха. Не ми харесваше и да подпиша рисунката си, но вече не ми оставаше нищо друго, освен да добавя отстрани с печатни букви „Краят на играта“. В този момент внезапно си спомних, че Пам бе научила малките ни момичета да казват „Сторено-забравено“, когато приключваха с някоя неприятна задача.
Сторено-забравено.
XVI
Илзе остана още два дни, които прекарахме чудесно. С Джак я изпратихме на летището и преди да се разделим, я загледах. Слънцето бе позлатило ръцете и лицето й, загарът прекрасно се съчетаваше със струящото от нея сияние и младост, здраве и щастие.
Помощникът ми й бе намерил специален цилиндричен калъф за новата рисунка.
— Татко, обещай, че ще се грижиш за себе си и ще ми се обадиш, ако ти потрябвам.
— Дадено — усмихнах се.
— И ми обещай, че ще намериш човек, който ще оценява картините ти. Човек, който разбира от тия неща.
— Ами…
Дъщеря ми вирна брадичка и се намръщи. Отново заприлича на Пам, каквато бе, когато се започнах с нея.
— Обещай, иначе после ще се сърдиш на себе си.
Понеже говореше сериозно — вертикалната бръчица между веждите й го доказваше, — й обещах.
Бръчицата изчезна.
— Добре, разбрахме се. Заслужаваш най-доброто, макар че понякога се съмнявам дали наистина го вярваш.
— Разбира се, че го вярвам.
Тя продължи, сякаш не ме чу:
— Защото онова, което се случи, не беше по твоя вина.
Почувствах как в очите ми напират сълзи. Естествено, знаех, че вината не е моя, но бе толкова мило да чуя някой друг да го каже. Не Кеймън, чиято работа беше да изстъргва засъхналата мръсотия от всички отдавна немити, почернели тенджери в мивките на подсъзнанието.
Тя кимна.
— Заслужаваш го и ще получиш най-доброто. Аз ти го казвам — твоята малка командаджийка.
В този миг високоговорителите избумтяха, обявявайки полет 559 на компанията „Делта“, с междинни кацания в Синсинати и Кливланд. Първият етап от пътуването на Илзе към къщи.
— Тръгвай, съкровище, че докато минеш през скенерите…
— Първо искам да ти кажа нещо.
Плеснах се по бедрото с ръката, която ми беше останала.
— Какво има сега, скъпоценна моя?
Дъщеря ми се усмихна — така се обръщах към дъщерите си, когато търпението ми беше на път да се изчерпи.
— Не се опита да ме убедиш, че двамата с Карсън сме твърде млади за годеж. За което съм ти благодарна.
— Ако се бях опитал, щеше ли да има полза?
— Не.
— И аз така си помислих. Освен това майка ти ще мърмори и за двама ни.
Илзе се нацупи, после се разсмя.
— И Лини също… но само защото я изпреварих.
Прегърна ме още веднъж. Вдъхнах аромата на косите й — този невероятно опияняващ мирис на шампоан и млада здрава жена. Дъщеря ми погледна моето „момче за всичко“ — Джак тактично стоеше встрани от нас.
— Грижи се за него, приятелю. Той е голяма работа.
Не се бяха влюбили един в друг — уви, не се получи, muchacho — ала той я дари с топла усмивка.
— Ще направя всичко по силите си.
— Баща ми обеща да покаже картините си на изкуствовед. Ти си свидетел.
Джак отново се усмихна и кимна.
— Чудесно! — Илзе отново ме целуна, този път по носа. — Умната, тате. Искам да станеш като нов. — Грабна куфарите си и забърза към вратите. Преди да се затворят, тя се обърна и ми извика: — И си купи бои!
— Непременно! — отвърнах, но Илзе май не ме чу. Във Флорида вратите се затварят бързо, за да се пести електричество за климатиците. В продължение на секунда-две всичко около мен се замъгли, слепоочията ми запулсираха, усетих гъделичкане в носа. Наведох глава и с палец и показалец затърках очите си, а Джак се престори, че изведнъж е зърнал нещо много интересно в небето. Състоянието ми се характеризираше с една дума, ала тя отказваше да ме осени. Първо ми хрумна думичката рога, после сега.
Казах си: „Не се ядосвай, не бързай, повтаряй си «Мога да се справя» и думите сами ще дойдат. Понякога не ги искаш, но те пак идват.“ Дойде и онази, която търсех — тъга.
— Ще изчакате ли да докарам колата или… — промърмори Джак.