Дума Ки

— По-добре ли си?

— Горе-долу, обаче вътре в мен работи центрофуга. — В същия миг стомахът й внезапно изгъргори. — Ох, не биваше да го казвам. — Надвеси се през прозореца и повърна отново, после се отпусна на седалката, като стенеше и се смееше едновременно. Няколко къдрици бяха залепнали за челото й. — Изцапах цялата врата. Дано имаш маркуч.

— Не се тревожи. Отпусни се. Дишай бавно и дълбоко.

Тя вяло козирува и затвори очи.

Старицата с грамадната сламена шапка я нямаше, но портите от ковано желязо бяха широко отворени, сякаш тя очакваше гости. Или знаеше, че ще ни трябва място, на което да обърнем.

Без да губя повече време в предположения, вкарах шевролета на задна в двора на хасиендата, покрит със сини керамични плочки. С периферното си зрение мярнах тенис корт и грамадна двойна порта, но в следващия миг превключих на предна и завих към „Розовата грамада“. Пет минути по-късно вече си бяхме у дома. Забелязах, че виждам също тъй ясно, както когато се събудих, ако не и по-добре. И с изключение на лекия сърбеж, който „пълзеше“ по дясната половина на тялото ми, се чувствах прекрасно.

Изпитвах и непреодолимо желание да рисувам. Не знаех точно какво, ала не се съмнявах, че ще разбера, веднага щом се кача в „Розовото мъниче“ и седна пред триножника.

— Хайде да измием колата — предложи Илзе.

— Иди да си полегнеш. Изглеждаш полумъртва.

Тя се усмихна измъчено.

— Полу? Полу не е съвсем. Помниш ли как го казваше мама?

Кимнах.

— Сега иди да си легнеш. Аз ще се оправя с колата. — Посочих маркуча, навит край северната стена на „Розовата грамада“. — Включен е към крана, трябва само да пусна водата.

— Сигурен ли си, че наистина си добре?

— По-добре не мога да бъда. Май си изяло доста повече салата от мен.

Дъщеря ми отново се усмихна.

— Не мога да съм равнодушна към собствените си специалитети. Тате, днес ти беше истински герой. Бих те целунала, ако дъхът ми не беше толкова…

Аз я целунах. По челото. Беше студено и влажно.

— Незабавно заемете хоризонтално положение, уважаема госпожице Готвачка… заповед от върховното командване.

Тя влезе в къщата, аз завъртях кранчето и започнах да мия шевролета. Нарочно се забавих, за да дам достатъчно време на Илзе да се унесе. Така и стана. По едно време надзърнах през открехнатата врата на втората спалня. Дъщеря ми лежеше по хълбок и спеше като в детството си — с ръка, пъхната под бузата, и коляно, почти допряно до гърдите. Мислим си, че се променяме, но всъщност само си въобразяваме. Поне така казва Уайърман.

Може би si, а може би no. Така казва Фриймантъл.