Дума Ки

— Мама миа! — възкликна Илзе (най-вероятно го бе научила от баптисткото си гадже). — Тази сякаш е излязла от Бевърли Хилс!

Стената заемаше поне осемдесет метра от източната страна на шосето. Не видяхме нито една табела с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Самите й размери бяха красноречиво свидетелство за отношението на собственика към амбулантните търговци и пътуващите проповедници. По средата на внушителния зид се виждаше желязна порта. Двете й крила бяха открехнати, отвъд видях…

— Това е тя — измърморих аз. — Жената от плажа. Невестата на Кръстника.

— Тате! — Илзе се разсмя.

Жената беше много възрастна — на осемдесет и пет, че и повече. Краката й почиваха върху хромираната стъпенка, носеше сини кецове марка „Конвърс“ — помислих си, че са поне четирийсет и пети номер. Макар че температурата надвишаваше двайсет и пет градуса, старицата беше по спортен екип. Между костеливите й пръсти стърчеше димяща цигара. Бях виждал сламената й шапка по време на разходките си по брега, ала не подозирах колко е голяма — не шапка, а грамадно сомбреро. А приликата й с Марлон Брандо от финала на „Кръстникът“ (когато си играеше с внука си в градината) бе поразителна. Като капак на скута й лежеше нещо, което приличаше на странно оръжие…

Двамата с дъщеря ми й махнахме. Отначало тя не реагира, после вдигна ръка с длан, обърната към нас, сякаш ни поздравяваше по индиански („Хау!“), а устните й се разтеглиха в лъчезарна и почти беззъба усмивка. Хилядите бръчки, набраздили лицето й, превърнаха зловещата вещица в добра магьосница. Дадох си сметка, че още дори не бях погледнал към постройката зад гърба й; все още се мъчех да асимилирам неочакваната й поява, модерните й сини кецове, множеството бръчки и нейния…

— Тате, това пистолет ли е? — Илзе бе вперила ококорените си очи в огледалото за обратно виждане. — Пистолет ли държеше тази възрастна жена?

Колата поднесе и аз осъзнах, че вероятността да се забием във високия зид е доста голяма, ето защо завъртях рязко волана и коригирах курса.

— Мисля, че да. Или нещо подобно. Не се разсейвай, миличка. И без друго от тоя път почти нищо не е останало.

Тя отново впери поглед напред. Движехме се сред океан от ярка слънчева светлина, която изведнъж помръкна, щом оставихме стената на хасиендата зад себе си.

— Какво значи това „нещо подобно“?

— Приличаше ми на… не знам, на нещо като пистолет-арбалет. Може би стреля по змиите с него.

— Слава богу, че се усмихна — добави дъщеря ми. — Усмивката й беше истинска, как мислиш?

Кимнах.

Хасиендата беше последната от къщите в северната, разчистена от джунглата част на Дума Ки. По-нататък пътят се губеше в дълбините на острова сред пищната растителност. В началото ми се стори интересно, после ме изпълни с благоговеен страх, а накрая едва не ми причини пристъп на клаустрофобия. Зелените масиви се издигаха на четири метра височина, кръглите листа бяха прорязани от тъмночервени жилки, напомнящи засъхнала кръв.

— Какво е това растение, тате?

— Морско грозде. Онова с жълтите цветчета е уеделия. Расте навсякъде. А това там е рододендрон. Мисля, чуе дърветата са предимно карибски борове, макар че…