Дума Ки

След известно време (не мога да кажа колко точно) върнах снимката в прозрачното джобче и пъхнах портфейла под кърпичките и козметичните принадлежности. Оставих чантичката на масичката и отидох в спалнята си, за да взема куклата Рийба. После закуцуках по стълбите към „Розовото мъниче“, притискайки я под остатъка от дясната си ръка. Май й казах: „Смятам да те превърна в Моника Селеш“, когато я сложих пред прозореца, но нищо чудно да съм казал и Моника Голдстийн. По отношение на спомените всички сме склонни да послъгваме. Такава е истината според Уайърман.

Отчетливо — дори по-отчетливо, отколкото ми се иска — си спомням почти всичко от случилото се на Дума Ки, но тъкмо този следобед сякаш е обгърнат в мъгла. Помня, че изпаднах в художнически транс и влудяващият сърбеж в несъществуващата ми ръка изчезна напълно, докато работех; и почти съм сигурен, че червената мъгла, която неизменно се стелеше пред взора ми през онези дни и се сгъстяваше, когато бях уморен, по едно време се разсея.

Не знам колко време останах в това състояние. Едва ли е било малко. Навярно достатъчно, за да завърша рисунката си. Накрая усетих, че съм капнал от умора и изпитвам вълчи глад.

Слязох в кухнята и се нахвърлих на пушения колбас, без да затворя хладилника. Не исках да си правя сандвич, за да не разбере Илзе, че се чувствам добре, за разлика от нея. Предпочитах да си мисли, че й е призляло от развалена майонеза. Така щеше да отпадне необходимостта да губя време в търсене на други обяснения.

А сред обясненията, които ми идваха на ум, нямаше нито едно рационално.

След като ометох половин опаковка нарязан колбас и изпих половин литър сладък чай, отидох в спалнята си, легнах и мигновено потънах в дълбок сън.