Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
— Чакай! — прекъсна го Стамов. — Това ме интересува най-много. Къде намерихте това… Дървото Бог?
След кратко забавяне лемурът отвърна:
— Няма да крием. Нали всичко ще забравиш? Не сме го намерили. Висшите го получиха от друго растение, много по-дребно.
— Кое е то?
— Вече не съществува. Изчезнало е отдавна. Останало е само Дървото Бог. Единственото в света. Последното.
„Като царевицата — досети се ботаникът, — чийто див прародител също не е известен.“
— Но как? — отново попита той.
— С помощта на Знанието. Знанието, което отдавна е забравено от народа на Висшите, Знанието, което само майка ми още пази в Говорещите рогозки. Пръскали растението с извлек, получен така, както малгашите правят беца-беца, ракията…
„Регулатори на растежа — досети се Стамов. — И днес учените получават такива стимулатори.“
Младият лемур продължи да превежда разказваните от майка му събития:
— Жрецът предрекъл, че отвъд Великата вода от царството на Злия дух ще дойдат други същества, уродливи подобия на Висшите, за да ги унищожат. И те наистина дошли. Страшни великани с жълта гола кожа и малки присвити очички.
Стамов откриваше все повече истина в тоя древен мит. Това безспорно се отнасяше за първите преселници от Индонезия, монголоиди, които в действителност са дребни хора, но за още по-дребните лемури са изглеждали великани. И чието преселение, случайно или планомерно, започнало преди тридесетина века.
— Висшите ги посрещнали храбро, опитали се да им дадат отпор. За жалост не успели. Били въоръжени с копия, които поразявали отблизо. А пришълците мятали малки копийца от някакви криви уреди и убивали отдалеч. Висшите трябвало да отстъпят. Да се изтеглят още по-навътре в планината. За да се укрият от свирепите великани, навлезли в пещерите. И там построили своите градове. Всички, които дотогава живеели разпръснато по цялата земя в семейства и родове, били принудени от злите нашественици да се съберат на едно място в тесните пещерни заселища. Това се оказало най-жестокото проклятие, по-жестоко дори от пропадането на Великата земя… По-рано имало семейства и родове. Всеки по всяко време знаел какво върши другият. Тук никой никого не познавал. Докато се познавали, Висшите не се съмнявали кой каква почит заслужава. А тук, безименни, обезличени, никой никого не зачитал. Всеки правел каквото си ще. Нямало от кого да се срамуват. Висшите изгубили срама си. И нещо странно. Колкото повече Висшите се събирали на едно място, колкото по се обезценявала отделната личност, толкова самочувствието им нараствало. По-рано всеки приемал, че е частица от рода, частица от някаква общност, оттогава престанал да се смята частица, започнал да смята себе си за неповторим. Средоточие на света… И още нещо, като връх на злото. Някакъв жрец, да бъде проклет навеки, уловил един човек, голокож представител на вашия вид, и го приучил да върши работата му.
Стамов неволно се засмя. Наистина, какви ли им изглеждаха хората с тази безкосмена кожа — отличието, с което тъй се гордеем, приели го за придобивка по пътя на еволюцията. А после тази кожа изиграла своята еволюционизираща роля, подтикнала притежателя си да се замисли как да се защити от студа.
Лемурът прекъснал мисълта му:
— За Висшите хората били животни, най-развитите след тях, но без разум. Без говор. Лаели нещо, както крещят птиците и обикновените лемури. Имали наистина стрели, каквито Висшите нямали, но това не значело нищо. И пчелите имат жило, каквото Висшите нямат. Истински разумни били само Висшите.
— Интересно! — подметна Стамов. — Както се вижда, чувството за превъзходство в природата не е присъщо единствено на хората, при които всеки народ иска да се изтъкне като представител на истинския човек и затова се само назовава „човек“. Точно това означава думата „тюрк“ на тюркските езици, „хун“ на монголските, „ар“ на много от същите тия тюркски народи: булгар, татар, хазар, авар, мадар, „дойч“ на немски. Та и „хотентот“ на техния език. А славянин произлиза от „слово“ — „говорещ“. „Араб“ пък означава „ясно говорещ“.
Аз го изчака да се изкаже и продължи:
— Тогава всички се втурнали да ловят хора за работни животни. Всеки гледал да се отърве от труд, всеки искал да живее в безделие. После почнали да ги развъждат в оборите, за да не се налага да търсят нови и да ги опитомяват. Владеели това изкуство, тъй като отдавна отглеждали великанските птици и костенурки. Малките отлъчвали от майките, щом престанели да бозаят, в отделно стадо. Отрано да ги превърнат в стадо.
„Затова значи не умеят да говорят! — досети се Стамов. — Няма кой да ги научи.“