Зеленият вампир
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зеленият вампир». Краткое содержание книги:
— За вас да!
— А за теб? — запита Стамов.
— За себе си ще мисля после. Първо вие. Тръгвайте!
И отново мисионерът възрази:
— Къде да вървя? Не виждам нито теб, нито пътя. Нищо не виждам!
Лемурът застана между двамата и ги хвана за ръка. Така би ги хванало десетгодишно дете — толкова беше нисък.
Стамов пипна косматата му ръка. Колко странно — човешка реч и такава козина!
Тръгнаха нанякъде — водачът им уверено, а водените се препъваха на всяка крачка, сякаш ослепели. Наоколо продължаваше шляпането на бягащи крака.
Лемурът подметна мимоходом:
— На това се надявам. На суматохата. Да излезем незабелязано.
Той спря.
— Ще ви спася, но при едно условие!
Отец Доминик се сепна:
— Какво условие! Кажи! Всичко ще ти дам!
— Нищо не искам за себе си — обясни лемурът. — А за народа на Висшите. Ще ви изведа на свобода, ако глътнете преди това по едно семе на забравата.
Ботаникът у Стамов се събуди:
— Това пък какво е?
— Никой не бива да узнае къде се намира народът на Висшите — добави лемурът. — Затова изберете! Или смърт в прегръдката на Дървото Бог, или семето на забравата? Да забравите къде сте били, какво сте видели — да забравите всичко за града на Висшите. Ще останете живи, ще се върнете при своите, но няма да си спомняте нищо за последните дни.
Стамов знаеше, че в растителния свят има безброй вещества, едни вредни, други полезни за човека, които за жалост той още не се е научил да използува както трябва. Нищо чудно, че лемурите бяха открили плод, който предизвиква частична амнезия.
И въпреки съжалението, което всеки любознателен човек, не само учен, изпитва, ако трябва да се откаже от добитото с мъка знание, заради свободата си беше готов да приеме условието.
Ала мисионерът не се овладя:
— Не! Не съм съгласен! Да забравя! Да забравя къде е съкровището…
— Какво съкровище бълнувате пък вие? — учуди се Стамов.
Оня съжали начаса за думите, които бе изтървал в гнева си.
— Нима не е съкровище това, което научихме? — окопити се той. — Сензацията, която ще отнесем на света…
Лемурът губеше търпение:
— Решавайте! Няма време. Или едното, или другото. Водата се надига.
Наистина потоците вече заливаха и улицата.
— Нашият народ и друг път постъпва така — добави той. — Когато няма нужда от толкова жертвоприношения, когато излишъкът в прираста на хората добитъци е голям. Щом някой малгаш попадне в града ни, му даваме от семето. Изгонваме го и той повече не си спомня нищо за нас. Но напоследък жертвоприношенията зачестиха, а хората добитъци не се размножават достатъчно бързо…
И изведнъж сниши глас:
— Бързо, назад! Силния ни е открил. Идва насам с цяла тълпа.
И понеже те отново се засуетиха в мрака, газейки в набъбващите локви, Аз ги повлече с неподозирана сила обратно. После с рязко движение ги блъсна в някакъв отвор и хлопна зад тях каменната врата.
— Измъкнахме се! — въздъхна лемурът облекчено. — Тук не ще проникнат. През никоя затворена врата не може да се проникне.
След малко добави:
— Тук е майка ми! Слушайте!
Двамата наостриха слух, но не доловиха никакъв друг глас — само неговите думи:
— Ще ви превеждам аз, защото тя не знае вашия език. Тя ви пита какви сте и какво дирите тук.
Биологът си обясни начаса защо не я чува. Та нали лемурът им каза преди малко, че помежду си те разговарят с ултразвук?
Нямаше какво да крие. Затова отвърна направо:
— Събирам растения в гората. А той ме придружава.
Лемурът преведе новия въпрос на майка си:
— Хомбиаса ли си?
— Нещо такова — усмихна се ботаникът. — А сега и аз да те питам нещо?
— Питай!
— Кои сте вие? Защо хората не знаят нищо за вас?
Аз отвърна, след като изчака отговора на майка си:
— Защо ви е да го знаете? Нали ще го забравите, щом изядете семето на забравата?
— Нищо! Човек винаги иска да знае. Дори и тогава, когато е уверен, че скоро ще умре.
Мина доста време.
— Тогава слушайте! — продължи гласът. — Майка ми ще ви разправи какво пише в Говорещите рогозки.
— Какви, какви? — възкликна отец Доминик.
Лемурът отговори търпеливо.
— Ние сме в стаята на Говорещите рогозки. В тях е записан летописът на Висшите.
Стамов не беше сигурен, само допусна, че става дума за някаква писменост. Чел бе достатъчно за глинените клинописи, за папирусовите йероглифи, за възловото писмо — кипусите на инките, за говорещите дъсчици ронго-ронго на Великденските острови. Защо да няма и говорещи рогозки?
Но вътре цареше пълен мрак. Никакво зрение, дори най-съвършеното, не бе в състояние да различи нищо.
— Как чете в тая тъмнина? С пръсти ли опипва?